— Не! — Рен изпусна ножа като че ли беше я опарил. — По-скоро сама бих умряла! — — извика тя, задавена от плач.
Гарт се пресегна за ножа и внимателно го постави отново в ръката й. Тя клатеше глава, казвайки не. Той я докосна, привличайки още веднъж погледа й към очите си. Червената светлинка беше по-изразена, по-силна.
Аз си отивам, Рен. Открадват ме от мен. Ти трябва да побързаш. Направи го бързо. Не ме оставай да стана… Той не можа да довърши. Големите му силни ръце също потрепериха. Ти можеш да направиш това. Достатъчно често сме го тренирали. Не мога да се доверя на себе си. Аз може…
Мускулите на Рен бяха така схванати, че тя едва се движеше. Погледна през рамо, мислейки в отчаянието си да извика Стреса или Трис. Но Рен знаеше, че никой не може да й помогне. Никой нищо не бе в състояние да направи.
Тя бързо се обърна отново към Гарт.
— Може да има някаква противоотрова, нали? — Думите й прозвучаха отчаяно. — Ще попитам Стреса! Тя ще знае! Ще я повикам да се върне.
Големите ръце я спряха.
Стреса вече знае истината. Ти прочете истината в очите й. Тя нищо не може да направи. Никога не е имало противоотрова. Не я закачай. Помогни ми. Вземи ножа и го използувай.
— Не!
Ти трябва да го сториш.
— Не!
Едната му ръка се повдигна рязко, сякаш да я удари и тя инстинктивно реагира, готова да я възпре. Ръката с ножа продължи да се повдига и замръзна на няколко инча над гърдите му. Погледите им се срещнаха. За миг всичко вътре в Рен изчезна, изместено от ужасното съзнание за това, което бе необходимо да се направи. Истината я шокира. Тя си пое въздух и затаи дъх.
Бързо, Рен…
Рен не се помръдна. Той хвана ръката й и нежно я наведе надолу, докато острието на ножа на опря в туниката, в гърдите му.
Направи го.
Рен бавно и непрекъснато клатеше глава — едно едва забележимо движение.
Рен, помогни ми.
Тя погледна дълбоко в очите му и в червената светлина, която го поглъщаше, която се надигаше от нарастващия отвътре ужас. Рен си спомни как стоеше до него като дете в началото, когато дойде да живее при Скитниците. Тогава едва стигаше до колената му. Тя си спомни себе си като десетгодишна, неговата близост и си помисли за уюта, които бе й дал. Замахна отчаяно и усети големите ръце да се вдигат и обхващат нейните. След това Рен заби дългия нож в гърдите му.
ГЛАВА XXVIII
После Рен избяга. Тя тичаше от клиринга към дърветата, изтръпнала от тъга, заслепена от сълзи и стиснала жезъла Рухк с две ръце пред себе си като щит. Рен препускаше през сенките и полусенките на островната ранна утрин, забравила за далечното боботене на Килешан и за ответното потръпване на Мороуиндъл, забравила за всичко, освен за нуждата да избяга от времето и мястото на Гартовата смърт, макар да знаеше, че в мислите си никога не ще може да го стори. Тя минаваше с голяма скорост през храсти и клони, без да им обръща внимание, през високи треви и къпини, по ивици земя, осеяни със скали от застинала лава и над изсъхнали дървета и пръснати отпадъци. Тя не усещаше нищо. Не тялото й бягаше, а нейното съзнание.
Гарт!
Рен го викаше безспир, тичайки подир спомените си за него, като че ли ако хванеше някой, можеше да го върне обратно към живот. Тя го виждаше да се отдалечава, призрачен и фантасмагоричен. Части от него се появяваха и изчезваха във въздуха пред нея като неясни и отдалечени образи от минали времена. Рен се виждаше като преследвачка, както в стотиците игри на преследвач и плячка, изпълнили уроците по оцеляване. Тя видя себе си през този последен ден в Тирфинг, преди да се появи Коглин и всичко да се промени завинаги, видя се как обикаля бреговете на Мириан и търси знаци. Тя го наблюдаваше как се спуска от дърветата — грамаден, безшумен и бърз. Чувствуваше как посяга да я хване, как му се изплъзва и как издига и спуска дългия си нож. Тя чуваше своя смях.
Мъртъв си, Гарт.
И ето, че той наистина беше мъртъв.
Някак си — никога не й стана ясно точно как — Рен неочаквано се натъкна на останалите от малката група, неколцината оцелели. Това бяха Трис — последният елф освен нея, Стреса и Фавн. Тя се бутна в тях, заобиколи ги, сякаш бяха някакво препятствие и продължи да върви. Те разбира се тръгнаха след нея, тичайки, за да я настигнат. Викаха я настойчиво, питаха я какво не е наред, какво се е случило и къде е Гарт. Изчезна, бе казала тя, поклащайки глава. Няма да дойде. Но добави, че всичко е наред и че сега той е в безопасност.