Все още тичайки, тя чу Трис отново да я пита Какво не е наред?, а Стреса да отвръща Хсссстт, не можеш ли да видиш сам? Бързо си прошепнаха тези думи, но Рен не долови значението им. Не я интересуваха. Фавн скочи от пътеката върху ръката й, притискайки се с чувство на принадлежност, но тя се отърси грубо от дървесния пискун. Не искаше никой да я докосва. Едва се побираше в собствената си кожа. Рен се измъкна от залесената част.
— Лейди Рен! — чу тя да я вика Трие.
В този момент Рен се катереше нагоре по една стръмнина от застинала лава. Тя драскаше и се вкопчваше в острите скали и чувствуваше как те се врязват в нейните ръце и колена. Рен дишаше тежко. Въздухът излизаше с хъхрене от гърлото й, а тя кашляше, задавяна от думите, които не искаха да излязат. Жезълът Рухк падна от ръцете й и тя го изостави. Изхвърляше всичко минало, прилошавайки й само при мисълта за него. Искаше да бяга, да избяга, да тича до края на света.
Когато накрая Рен рухна изтощена и се просна върху склона, ридаейки неудържимо, Трис пръв стигна до нея, приласка я като че ли тя беше малко дете, утеши я с думи и леки докосвания и й даде донякъде подкрепата, от която се нуждаеше. Той й помогна да се изправи на крака, обърна я обратно и я поведе назад и надолу към гората. Носейки жезъла Рухк в едната ръка и подкрепяйки я с другата, той я водеше в утринните часове като овчар заблудила се овца, без да я моли за нищо друго, освен да поставя едното си стъпало пред другото и да продължи да върви с него. Стреса водеше отпред. Нейното тромаво тяло стана отправна точка, в която Рен се съсредоточаваше, постоянно изместващ се обект, към който се движеше — първо едното стъпало, после другото и така отново и отново. Фавн се върна, за да направи още един опит да се изкатери по крака й и върху ръката. Този път Рен прие неговото нахлуване като добре дошло. Тя го притисна силно до себе си и зарови лицето си в мекото и топло телце.
Те пътуваха така цял ден, спътници в едно пътешествие, което не изискваше никакъв разговор. Няколко пъти спираха, за да починат. Рен приемаше водата, която Трис й даваше да пие и плода, който пъхаше в ръката й, без да си прави труда да пита откъде е и дали е безопасен за консумация. Дневната светлина отслабна, когато небето се изпълни с облаци от хоризонт до хоризонт и мъглата под тях се сгъсти. Килешан бушуваше зад тях. Изригванията бяха вече необуздани. Огън, пепел и пушек се издигаха към небето на високи гейзери. Въздухът беше наситен с миризма на сяра. Островът се тресеше и люлееше. Когато мракът най-после се спусна, билото на планината се къпеше в една кървавочервена корона, която проблясваше след всяко изригване и изпращаше огнени, следи по целите далечни склонове, където лавата бързаше към океана. Големи скални късове се откъртваха шумно и стопената скална маса ги отнасяше, а дърветата изгаряха, пращейки и пукайки от отчаяние. Вятърът утихна напълно. Мъгла се утаи върху всичко, а островът се превърна в оградена с огън клетка, в която обитателите й се бутаха един в друг, уплашени, разгневени и объркани.
Тази нощ Стреса ги настани в една скална пукнатина, която ги закриваше от три страни сред една горичка от почти обезлистени дървета с твърда дървесина. Те се скупчиха в тъмнината, застанаха с гръб към стената и наблюдаваха как гигантското разрушение от огъня отвъд все повече се разраства. Те все още бяха на един ден път от брега и от срещата с Тайгър Тай, а унищожаването на острова беше неизбежно. Рен се съвзе достатъчно, за да осъзнае опасността, в която намираха. Докато отпиваше от чашата с вода, която даваше Трис и се вслушваше в неговия глас, който звучеше тихо и уверено, тя си спомни какво се очакваше от нея и че единствено Тайгър Тай можеше да й помогне да го стори.
— Трис — каза тя неочаквано накрая, виждайки го сякаш за пръв път и изговаряйки името му с признателност, което го накара да се усмихне с облекчение.
Скоро след това се появиха демоните, Шадуините на Мороуиндъл — първите чудовища, спасили се от яростните потоци лава на Килешан. Те се спускаха надолу по склоновете към брега, обезумели, объркани и готови да убиват всичко, което им се изпречи на пътя. Те изскачаха, препъвайки се, от огненочервения полумрак — една шумна сбирщина от изродени чудовища, които нападаха, без да мислят, реагирайки на своята собствена странна лудост. Стреса ги чу да идват, долавяйки с острия си слух звуците от тяхното приближаване и предупреди другите секунди преди атаката. Трис посрещна нападателите с изваден меч, издържа на напора им и остана съвсем малко да ги отклони, почти равностоен на създанията, макар че можеше да използва само едната си ръка. Но демоните бяха обезумели отвъд границите на страха и здравия разум, изгонени от техния планински край от нещо, което не разбираха. Тези човешки същества бяха за тях по-малка заплаха. Те се прегрупираха и атакуваха отново, твърдо решени да вземат в някаква степен реванш от противника, който им беше под ръка.