Сега обаче ги посрещна Рен, завладяна от нейната собствена лудост, хладнокръвна и разумна, изпращайки магията на Елфовите камъни, която се вряза в тях като бръснач. Те осъзнаха опасността твърде късно. Магията ги достигна и те изчезнаха в огнени избухвания и внезапни викове. За секунди не остана нищо, освен дим и пепел.
Други идваха през цялата нощ на малки групи. Те изскачаха от мрака и нападаха като обезумели, втурвайки се на вълни, което им носеше бърза и сигурна смърт. Рен ги унищожи без милост и без съжаление: и после опожари гората наоколо, докато местността не заприлича на склоновете над нея, където вдигаха пара потоците лава. Когато наближи утрото, цялото им убежище до петдесет ярда наоколо беше голо и димеше. То представляваше сега една костница от почернели до неузнаваемост тела, едно гробище, в което бяха оцелели само те. Нямаше никакъв сън, никаква почивка, само малък отдих от атаки. Зората ги свари с хлътнали очи и втренчен поглед, призрачни и раздърпани фигури на фона на настъпващата светлина. Трис беше ранен на пет-шест нови места, дрехите му висяха на парцали, а всичките му оръжия, с изключение на късия меч, бяха загубени или изпочупени. Лицето на Рен беше сиво от пепелта, а ръцете й трепереха от влятата в нея сила от Елфовите камъни. Бодлите на Стреса бяха щръкнали във всички посоки и като че ли никога нямаше да легнат на мястото си. Фавн беше се свил до Рен като навита пружинка.
Когато светлината изпълзя от изток, един сребърен изгрев през маранята от огън и пушек, Рен най-после им каза какво беше се случило с Гарт, изпитвайки накрая нужда да сподели. Тя желаеше да се освободи от товара, който носеше сама, от горчивата истина, която беше само нейна. Рен им разказа за случилото се спокойно и тихо, при затишието след последната атака. Отново се разплака, мислейки, че очите й никога няма да изсъхнат. Но този път сълзите бяха прочистващи като че ли най-после измиваха част от болката. Всички я слушаха безмълвно. Капитанът на Личната охрана, комбинираната котка и дървесният пискун бяха се скупчили така близо до нея, че да не пропуснат нищо, дори Фавн, независимо дали разбираше думите й или не, беше се сгушил в рамото й. Думите се лееха леко от Рен, бентът на нейното отчаяние и нейния срам се отприщи и тя изпита дълбоко вътрешно спокойствие.
— Рууллл, Рен. Точно това трябваше да се направи — каза комбинираната котка, когато тя свърши.
— Ти знаеше, нали? — попита я Рен.
— Хссстт. Да. Разбрах какво е направила отровата. Но не можех да ти кажа, Рен Елф, защото ти нямаше да повярваш. Той трябваше да ти каже.
И комбинираната котка разбира се беше права, въпреки че това вече нямаше значение. Те разговаряха още известно време, докато светлината бавно се процеждаше, просветлявайки света около тях, техният свят на черни руини, в който пушекът все още се извиваше към небето на тънки спираловидни струйки, а земята продължаваше да трепери с яростта на недоволството на Килешан.
— Той даде живота си за теб, Лейди Рен — каза тържествено Трис. — Той те закри с тялото си, когато Уистеронът щеше да те сграбчи и се сражава, за да те запази в безопасност. Никой от нас не би могъл да го стори толкова добре. Ние се опитвахме, но само Гарт притежаваше необходимата сила. Запази това като спомен за него.
Рен все още чувствуваше как натиска дръжката на дългия нож, плъзгайки го в сърцето на Гарт, продължаваше да чувствува ръцете му да обхващат нейните, сякаш почти бе готов да я освободи от задължението. Рен си мислеше, че винаги ще ги чувствува върху своите длани. Тя винаги щеше да вижда какво имаше в очите му.
Те тръгнаха скоро след това, пресичайки обгорялото бойно поле от последната нощ и поеха към свежозеления пейзаж на настъпващия ден, насочвайки се към последната местност, която ги отделяше от брега. Вибрациите под краката им продължаваха без прекъсване, а пламъците от реките лава горяха все по-близо, спускайки се по планинските склонове. Създания бягаха около тях във всички посоки и дори демоните не спираха, за да ги атакуват. Всички препускаха, за да се спасят от изгарящата горещина, подгонени от яростта на Килешан към бреговете на Синия разлив. Мороуиндъл бавно се превръщаше във врящ огнен казан, който се разширяваше от центъра навън. Навсякъде започнаха да се появяват пукнатини, огромни бездни, които се разтваряха в мрака, съскаха и бълваха пара и горещина. Светът, който беше процъфтявал, изчезваше вследствие използуването на Елфовата магия и след няколко дни щяха да останат само скалите и пепелта от мъртвите. Един нов свят се зараждаше около малката бягаща група и когато се разгърнеше напълно, от стария нямаше да остане нищо.