Те навлязоха в ливади с висока трева, които ограждаха последните ивици стари дървета, граничещи с бреговата линия. Тревата бе започнала вече да се сбръчква и умира, опушена и обгорена от горещината и газовете, лишена от живот. Храстите се чупеха под ботушите им, изсъхнали и безжизнени. Навсякъде горяха огньове, а вдясно от тях, от другата страна на дълбоко дефиле, тънка лента червен огън си пробиваше безмилостно път през поляна с полски цветя и се отправяше към една акациева горичка, която стоеше безпомощно, замръзнала в очакване. Облаци сажди се спускаха надолу от височините на Ин Джу, където джунглата бавно изтляваше до нивото на водната повърхност, под която мочурището започваше да завира. Дребен чакъл и пепел се сипеха някъде отвъд тяхното полезрение, подобно на градушка от облаците, хвърляни от непрекъснатите експлозии на вулкана. Вятърът менеше посоката си и ставаше все по-трудно да се вижда. Беше пладне, а небето бе навъсено, сиво и мъгливо като в есенен полумрак.
Рен чувствуваше главата си лека и безплътна като част от въздуха, който дишаше. Връзките между костите в тялото й бяха халтави, а огънят от магията на Елфовите камъни продължаваше да припламва и искри като угасващи въглени. Тя изследваше терена около себе си и изглежда не можеше да се съсредоточи. Всичко се носеше също като облаците.
— Колко път ни остава още, Стреса? — попита Рен.
— Близо сме — измърмори комбинираната котка без да се обръща. — Пххффтт. Продължавай да вървиш, Рен Елф.
Тя продължаваше да върви, знаейки, че силите й се изчерпват и се питаше дали това се дължи на честото използуване на магията или на изтощение. Рен усети приближаването на Трис и почувствува една ръка да обгръща рамената й.
— Облегни се на мен — прошепна той и пое нейната, тежест върху себе си.
Докато слънцето клонеше на запад, те прекосиха ливадите и накрая стигнаха до старото дърво. От юг то беше вече в пламъци. Горяха най-горните клони и пушекът се издигаше на вълни нагоре. Те се придвижваха бързо, плъзгайки се и хлъзгайки се върху мъх, листа и откъртени камъни. Дърветата бяха тихи и неподвижни — колони на зала, чийто таван бе от ниско надвиснали облаци и мъгла. Мърморене и ръмжене се надигаха в мъглата, отдалечени, но идещи отвсякъде. Пътешествието продължаваше. Веднъж нещо огромно се размърда в сенките от едната страна и Стреса рязко се обърна, заставайки с лице към него, наежвайки бодлите. Нищо обаче не се появи и те продължиха нататък. Отпред се чуваше звук от разбиване на вода в скали — океанът бушуваше. Рен откри, че се усмихва, стиснала здраво до гърдите си жезъла Рухк. Все още имаме някакъв шанс, помисли уморено Рен. Все още имаше надежда, че ще успеят да се спасят.
И накрая, когато дневната светлина изчезна зад тях и залезът се обагри в сребристо и червено, те излязоха от дърветата и откриха, че се взират над необятното водно пространство на Синия разлив. Пушек и пепел замъгляваха въздуха пред очите им, но зад тази пелена хоризонтът пламтеше от ярки цветове.
Групата се люшна напред и спря. Скалата се спускаше отвесно към бреговата линия, осеяна с камъни. Никъде не се виждаше никаква пясъчна ивица и никаква следа от Тайгър Тай. Рен се облегна тежко на Жезъла, изследвайки небето, което се простираше в далечината — едно огромно пусто пространство.
— Тайгър Тай — шепнеше отчаяно тя.
Трис я пусна и се отдалечи, за да изследва скалния масив.
— Там, долу — каза той след малко, сочейки на север. — Там има някаква пясъчна ивица, ако успеем да я достигнем.
Но Стреса вече клатеше сивата си глава.
— Ссссстт — изсъска тя. — Това означава да се върнем през гората обратно в пушека и при създанията, които крие. Идеята не е много умна, като се има предвид настъпващата тъмнина. Пхфффтт!
Рен наблюдаваше безпомощно как слънцето докосва линията на хоризонта и започва да изчезва. След няколко минути щеше да стане тъмно. Все пак стигнахме дотук, помисли тя и прошепна: Не, така че само тя да го чуе.