— Споразумение с кого?
— Със Земните елфи. Малкото представители на другите раси, които останаха отвъд, знаеха че трябва да запалят огъня, ако им се наложи да общуват с нас. А няколко елфи се върнаха. И така, някои знаеха за огъня, но повечето от тях бяха отдавна измрели. Не зная как тази Усойница е научила за него.
— Върнете се малко назад, Тайгър Тай — помоли Рен, протягайки помирително ръце. — Завършете първо вашия разказ за Земните елфи. Какво се случи с тях? Вие казахте, че са се изселили преди повече от сто години. Какво е станало с тях след това?
— Те се заселили — продължи, свивайки рамена Тайгър Тай, — създали си дом, семейства и били щастливи. Отначало всичко вървяло така, както предполагали. Но преди около двадесет години започнали неприятностите. Трудно е да се каже какъв е бил проблемът. Нямаше как да ни обяснят. Ние ги виждахме само от време на време, нали разбирате. Все още не общуваме много, дори след като ние също се изселихме. Във всеки случай, всичко на Мороуиндъл взе да се променя. Промяната започнала с вулкана Килешан. Той дрямал стотици години и изведнъж се събудил отново. Започнал да пуши, да хвърля искри и изригнал един или два пъти. Облаци от вулканична пепел забулили небето. Въздухът, земята, водата наоколо — всичко се променило. — Той направи пауза. На потъмняващото му лице се появи строго изражение. — Те, Земните елфи, също се променили. Не си признаваха, но ние виждахме, че не са същите. Личеше си по тяхното поведение, когато ние бяхме наоколо — сдържани, потайни във всичко. Навсякъде ходеха въоръжени до зъби. На острова започнаха да се появяват странни създания, чудовища, същества, непознати преди. Просто се появили, изникнали от нищото. Започнала да боледува земята, променяйки се както всичко останало. — Той въздъхна. — Тогава Земните елфи започнали да измират. Първо един по един, после все по-масово. Някога, били разпръснати из целия остров. После взели да се придвижват към своя град, натъпкали се в него. Те изградили укрепления и ти подсилили с магия. Със стара магия, вие знаете, върната не навреме и по старите начини. Небесните елфи не искаха да имат нищо общо с това. В края на краищата, ние никога не сме използвали магията като тях. — Той се отпусна назад. — Преди десет години те изчезнаха напълно.
— Изчезнаха ли? — сепна, се Рен.
— Все още са на Мороуиндъл, мисля. Но невидими. Дотогава, разбира се, островът беше се превърнал вече в купчина пепел, мъгла и наситена с пара горещина. Беше се променил така напълно, че бе станал просто неузнаваем. — Той се намръщи още повече. — Ние не можехме да кацнем на него, за да открием какво се е случило. Изпратихме половин дузина Летящи ездачи. Не се върна нито един. Нито дори птиците.
— И никой не дойде от там. Никой, мис Рен. За цялото това време.
Рен замълча за известно време, размишлявайки. Слънцето беше вече изгряло. Топла светлина се спускаше на каскади от върховете на Ирибис. Безоблачното небе беше ясно и приятелски настроено. Дух остана кацнал на ръба на скалния масив като забравен от тях. Рокът беше замръзнала на мястото си статуя. Само в проницателните му търсещи очи искреше живот.
— И така, ако има останали някакви Елфи — каза накрая Рен, — тоест някакви Земни елфи, те са все още някъде на Мороуиндъл. Сигурен ли сте в това, Тайгър Тай?
— Да, доколкото е възможно — отвърна Летящият ездач, свивайки рамена. — Допускам, че може да са се преместили другаде, но странното е, че не са ни казали и дума за това.
Рен си пое дълбоко въздух.