На едно място срещнаха гигантска паяжина, скрита над главите им и поставена като капан, за да падне върху минаващия под нея. Една по-неумела двойка ловци можеше да не я забележи и да бъде уловена, но Гарт веднага забеляза клопката. Нишките на паяжината бяха дебели колкото пръстите на Рен и толкова прозрачни, че бяха невидими, ако не ги потърсиш. Тя мушна стрък тръстика в една паяжина и тръстиката мигновено залепна здраво. Рен и Гарт дълго се оглеждаха предпазливо наоколо, без да мърдат. Каквото и да беше оплело мрежата, не биха искали да го срещнат.
Най-после се убедиха, че майсторът на паяжината не е наоколо и продължиха пътя си.
Наближаваше пладне, когато Рен и Гарт чуха стържещия звук. Те забавиха хода си и после спряха. Звукът беше груб и остър, твърде висок за тишината на блатото, почти, като от борба. Той идваше отляво, където сенки падаха върху един храст с ярки червени цветове. Гарт мина отпред и те заобиколиха храста отдясно, следвайки една ивица твърда почва, водеща към клиринг с коа, движейки се мълчаливо и вслушвайки се, когато стържещия звук продължаваше. Почти веднага видяха нишки от прозрачна паяжина да се спускат към земята от върховете на дърветата. Нишките се разклащаха, когато нещо се дърпаше силно от тях откъм вътрешността на храста. Очевидно бе какво се е случило. Гарт даде знак на Рен и предпазливо продължиха пътя си.
Сред дърветата коа спряха отново. Между дърветата беше поставена серия от примки, една голяма и няколко малки. Една от по-малките примки беше паднала и стържещият звук идваше от съществото, което тя бе оплела и което се бореше да се освободи. Съществото не приличаше на нищо, което Рен или Гарт бяха виждали. Голямо колкото дребно ловджийско куче, то очевидно беше кръстоска между бодливо свинче и котка. Неговото бъчвообразно тяло беше покрито с бодили, оградени с черни и светлокафяви пръстени и се крепеше на четири къси дебели крака, докато квадратната му глава, поставена без шия между рамената му, се стесняваше рязко в тъпата, обрасла с козина котешка физиономия. Лапите му с набръчкана кожа завършваха с пръсти с мощни нокти, които ровеха земята, а неговата къса, дебела и покрита с бодли опашка се движеше рязко напред-назад, правейки неистови усилия да прекъсне нишките от паяжината, които бяха се обвили около него.
Усилието беше напразно. Колкото повече се мяташе, толкова по-здраво го захващаше паяжината. Накрая създанието поспря, главата му се повдигна и то ги видя. Рен беше изненадана от очите му. Те имаха клепачи и мигли и бяха яркосини. Това не бяха очи на животно. Те приличаха на нейните собствени. Тялото на създанието се отпусна, изтощено от борбата. Бодлите лежаха пригладени назад, а странните очи мигаха.
— Пффттт! — изфуча създанието подобно на котка, на каквато приличаше. — Не очаквам да ми помогнеш — каза тихо то с рязък глас. — В края на краищата, ти носиш известна, арргггх, отговорност за моето затруднено положение.
Рен се опули, после хвърли бърз поглед на Гарт, който за момент изглеждаше не по-малко изненадан от нея. Как можеше това създание да говори? Тя отново се обърна.
— Какво имаш предвид като казваш, че нося известна отговорност? — попита Рен.
— Ррроуууггг. Имам предвид, че ти си елф, нали?
— Ами не. Всъщност не съм. Аз съм… — Рен се поколеба. Беше готова да каже, че е Скитник. Но истината беше, че е поне отчасти елф. Нали създанието я бе идентифицирало по това — по нейните черти на елф? Тя се намръщи. Откъде знаеше изобщо то за елфите? — Кой си ти? — попита Рен.
Съществото я преценява мълчаливо известно време с немигащи очи. Когато заговори, гласът му прозвуча като ниско ръмжене.
— Стреса.
— Стреса — повтори Рен. — Това името ти ли е?
Съществото кимна.
— Моето име е Рен, а това е моят приятел, Гарт.
— Хссттт. Ти си елф — повтори Стреса и котешкото лице се намръщи. — Но не си от Мороуиндъл.
— Не — отвърна Рен и озадачена постави ръце на хълбоците си. — Откъде знаеш това?
Сините очи леко се присвиха.
— Ти не ме познаваш — каза Стреса.
— Ти не знаеш какво съм аз. Хрррроуул. Ако живееше на Мороуиндъл, щеше да ме познаваш.