Тя се пресегна и докосна леко с пръсти бузата на Рен.
— Продължавам да се страхувам. Но Рен е тук, въпреки моите страхове, пресякла огромното пространство на Синия разлив, преодоляла ужасите на демоните, за да седи сега тук с нас. Не мога повече да се съмнявам, че тя възнамерява да ни спаси, точно както предсказа-Еоуен. Еленро направи пауза. — Рен още нито напълно вярва, нито напълно разбира това. Погледът й-беше топъл, когато срещна този на Рен. — Тя е дошла в Арборлон по свои собствени причини. Духът на Аланон я е извикал и изпратил да ни намери. Четирите земи, изглежда, са завладени от тамошни демони — създания, наречени Шадуини. Духът настоява, че ние сме необходими за закрилата на Четирите земи.
— Това, което се става на Четирите земи, не е наш проблем, Милейди — отбеляза спокойно и Итън.
— Да, Първи министре — обърна се тя към него, — точно това сме казали точно преди сто години, не е ли така? Ами ако сме сбъркали? Ами ако нашият проблем е също и техен? Ами ако противно на нашите виждания съдбите на всички са свързани и оцеляването зависи от обединяването ни за общи действия? Рен, разкажи на събралите се тук как ме намери. Разкажи им за всичко, което са ти казали духът на Друида и старецът. Кажи им също така за Елфовите камъни. Сега вече можеш да го сториш. Време е да знаят.
Рен разказа още веднъж историята как заедно с Гарт са стигнали до Арборлон, започвайки със сънищата и завършвайки с нейното откритие коя е тя. Рен говори колебливо за Елфовите камъни, все още несигурна дали трябва да разкрива наличието им. Но кралицата кимна окуражително, когато тя започна, така че не й оставаше да направи нищо друго. Когато Рен завърши, настана тишина. Седящите на масата разменяха смаяни погледи. Гавилан се взря в нея, сякаш я виждаше за първи път.
— Сега разбирате защо мисля, че е невъзможно повече да не обръщаме внимание на това, което става отвъд Мороуиндъл, нали? — попита тихо кралицата.
— Милейди, мисля, че разбираме — обади се Бухала, — но сега е необходимо да чуем какво предлагате да направим.
— Да, Орин Страйът, необходимо е да чуете — съгласи се Еленро. — В залата стана отново тихо. — Тук на Мороуиндъл вече нищо не ни задържа — заключи тя накрая. — Следователно за нас е време да го напуснем, да се върнем в стария свят и отново да станем част от него. Дните ни на изолация свършиха. Време е да се използува Лодена.
Гавилан мигновено скочи на крака.
— Не, лельо Ел! — извика той. — Ние не можем да се откажем просто така! Откъде да знаем дали Лоденът ще се задействува след всичките тези години? Това е просто един разказ! Ами какво ще стане с магията на Преградата? Ако ние напуснем, тя е загубена! Не можем да постъпим така!
Рен чу одобрителното мърморене на Барсимон Оридио.
— Гавилан! — Еленро беше разгневена. — Намираме се на съвещание. Обръщай се към мен както подобава!
Гавилан се изчерви.
— Извинявам се, Милейди.
— Сега седни! — отсече кралицата и Гавилан седна.
— Струва ми се, че дължим сегашното си затруднено положение на нашата нерешителност. Изгубихме толкова много време в бездействие. Позволихме на съдбата да прави нашия избор вместо нас. Борихме се с помощта на магията дори след като стана очевидно за всички ни, че не можем повече да зависим от нея.
— Милейди! — побърза да я предупреди пребледнелият Итън Шарт.
— Да, зная — отвърна Еленро.
Тя не гледаше право в Рен, но очите й трепнаха за миг, което подсказа на момичето, че предупреждението е било направено заради нея.
— Милейди, вие ни молите да се откажем напълно от магията ли?
Кралицата кимна рязко.
— Повече нямаме голяма полза от запазването й, не е ли така, Първи министре? — попита тя.
— Но както младият Гавилан каза, ние няма как да разберем дали Лоденът ще направи това, което очакваме от него.
— Ако той не успее, ние не губим нищо освен може би последния шанс да избягаме.
— Но бягството, Милейди, не е непременно отговора, който търсим. Може би помощ от някой друг източник…
— Итън — прекъсна го кралицата. — Помисли какво предлагаш. Какъв друг източник има? Предлагаш ни да призовем още магия ли? Да използуваме всичко, което имаме по друг начин и да го превърнем може би в някакъв още по-голям ужас? Или да потърсим помощ от самите хора, които изоставихме преди години в ръцете на Федерацията?