— И всичко продължава както преди ли? — попита със съмнение в гласа си Рен, опитвайки се да си представи как би могло да стане това.
— В достатъчно голяма степен. Няма нито ден, нито нощ, а само една сивота, като че ли небето е облачно. Така ми каза кралицата. Има въздух, вода и всичко необходимо, за да оцелееш, грижливо увито в този вид пашкул.
— И какво става когато стигнеш до мястото, закъдето си тръгнал?
— Кралицата разваля магията на Лодена и градът е възстановен.
— Стига, разбира се, казаното от кралицата за магията да е истина — каза Рен, премествайки погледа си, за да срещне този на Бухала.
Много си млада, за да бъдеш така скептично настроена — каза с въздишка той и поклати глава. — Ако това не е истината, Рен, тогава какво значение има всичко останало? Ние сме затворени в капан на Мороуиндьл, без всякаква надежда, не е ли така? Неколцина биха могли да се спасят, изплъзвайки се от тъмните създания, но повечето ще загинат. Ние трябва да повярваме, че магията ще ни спаси, момиче, защото тя е всичко, което имаме.
Тя се отдели от него, когато наближиха портите на двореца, оставяйки го да продължи напред с уморени очи и прегърбени рамена и с неговата слаба набръчкана сянка, хвърлена на земята един огледален образ на него самия. Тя харесваше Орин Страйът Беше приятен и непретенциозен като удобни стари дрехи. Тя му се доверяваше. Ако някой можеше да ги види завършили благополучно предстоящото им пътешествие, това беше Бухалът. Рен се отклони от двореца и тръгна разсеяно към Градината на живота. Не бе потърсила Гарт, когато стана, измъквайки се от стаята си, за да потърси кралицата. Но Еленро отново не можеше да бъде открита никъде и така тя реши да излезе сама из града. Сега, след като завърши разходката си, тя-откри, че все още предпочита да бъде сама. Рен остави мислите си да блуждаят, когато влезе в пустата Градина, отправяйки се по лекия наклон към Елкрис Нейните мисли от момента на събуждането й гравитираха упорито към Гавилан Елеседил, Тя спря за миг и си го представи. Щом затвореше очи Рен чувствуваше неговата целувка. Пое дълбоко въздух и бавно го изпусна. Беше целувана само веднъж или два пъти през целия си живот — винаги твърде заета със своето обучение, сдържана и непредсказуема, погълната от други неща, за да я е грижа за момчета. Нямаше никакво време за връзки, а и тя никак не се интересуваше от тях.
Защо е така? — запита се внезапно тя.
Но осъзна, че да си задава въпроса какво е станало, беше все едно да се запита защо небето е синьо. Рен отново отвори очи и продължи да върви.
Когато достигна Елкрис, Рен го изучава известно време преди да седне в неговата сянка. Гавилан Елеседил. Харесваше го. Може би твърде много. Това й изглеждаше неочаквано и тя се усъмни в дълбочината на своите чувства. Едва го познаваше, а вече мислеше за него повече, отколкото би трябвало. Бе я целунал и тя бе приела целувката, без да се възпротиви. Макар че му бе и сърдита, задето скриваше онова, което знаеше за магията и демоните. Това бе истина, която той отказваше да сподели с нея, една тайна, която мнозина от елфите криеха Еленро, Еоуен, а и Бухала. Рен обаче се безпокоеше повече от потайността на Гавилан, защото той бе дошъл при нея и се държа като приятел, обещал й бе да отговори на нейните въпроси, а тя му бе позволила да я целуне. И въпреки всичко той не бе удържал на думата си. Ядосваше се вътрешно за измамата и въпреки това откриваше, че много иска да му прости, да го извини и да му даде възможност да й разкаже за магията щом реши, че е време.
Но бяха ли отношенията й с Гавилан по-различни, отколкото с баба й, запита се внезапно Рен. Не използваше ли едни и същи доводи, когато си обясняваше отношението си към двамата?
Може би нейните чувства към всеки от двамата не бяха толкова различни.
Тази мисъл я разтревожи повече, отколкото бе склонна да си признае пред себе си и тя побърза да я отхвърли.
Тихо и спокойно бе в Градината. Рен седеше усамотена всред дърветата и цветните лехи на прохлада под коприненото покривало на Елкрис. Рен остави погледа си да броди по килима от цветове, който даваше форма на Градината, изследвайки начина, по който те покриваха земята подобно на линии, прокарани с четка, някои къси и широки, а други тесни и криволичещи — ярки ивици, проблясващи на светлината. Над главата й слънцето грееше от безоблачното синьо небе, а въздухът беше топъл и миришеше хубаво. Тя го пиеше бавно, внимателно, наслаждавайки му се и същевременно усещаше, че след гази вечер всичко това ще си отиде, че когато магията на Лодена бъде призована, тя ще бъде хвърлена още веднъж напосоки в необятния мрак на Мороуиндъл. Рен беше в състояние за известно време да забрави ужаса, който лежеше отвъд Преградата, да потисне своите спомени за вонята и сярата, за издигащата се пара от пукнатините в застиналата лава пара, за горещината на Килешан, за тъмнината и мъглата и за стърженето и мърморенето на излезлите на лов демони. Рен потрепери и се спотаи. Не искаше да излезе оттук и да се върне обратно в този ад. Чувствуваше, че той я чака като живо същество, което се е свило търпеливо и твърдо е решило да я залови, уверено, че тя ще мине по същия път.