Рен затвори отново очи и зачака лошите чувства да бъдат потиснати. Събра малко по малко своята решителност и се успокои с мисълта, че няма да бъде сама, че с нея ще има и други, че всички ще се защитават един друг и че пътешествието след напускането на планините ще премине бързо, а после ще бъдат в безопасност. Беше се изкатерила невредима до Арборлон, не беше ли така? Сигурно щеше да може да се върне и обратно. И все пак нейните съмнения упорствуваха. Това бяха заядливи шепоти на предупреждение, които звучаха кат ехо на предупреждението на Усойницата в Гримпен Уърд. Внимавай, момиче-елф, аз виждам опасност пред теб, трудни времена и невъобразимо предателство и зло.
Не се доверявай на никого.
Но ако Рен следваше съвета на Усойницата, ако следваше само своята собствена съдба и не взимаше под внимание ничия друга, щеше да бъде парализирана. Щеше да бъде откъсната от всички други и едва ли щеше да преживее това.
Какво ли видя тя в моето бъдеще?, запита се мрачно тя. Какво ли не успя да разкрие?
Рен се изправи на крака, погледна за последен път Елкрис. После се обърна и заслиза бавно от Градината на живота, запазила спомена за нейния комфорт и спокойствие, за светлината и топлината, за времето, когато щеше да се нуждае от тях. За времето, когато мракът щеше да бъде навсякъде, а тя — самотна. Рен искаше да вярва, че това нямаше да се случи. Надяваше се, че Усойницата е сбъркала.
Но Рен знаеше също, че никак не може да бъде сигурна в гази своя надежда.
Скоро след това Гарт я настигна и тя остана с него през останалата част от деня. Разговаряха надълго и нашироко за предстоящото пътуване, като изброяваха опасностите, които вече бяха срещали. Обсъждаха какво ще им струва да направят едно пътешествие обратно през лудостта, която лежеше отвън. Гарт имаше отпочинал и уверен вид, по принцип той винаги изглеждаше така. Рен и Гарт се зарекоха, че каквото и да се случи, те винаги ще стоят близо един до друг.
Видя Гавилан само веднъж и то за момент. Беше късно същия следобед и той напускаше двореца, изпратен с някаква поръчка, когато тя пресичаше поляната. Гавилан й се усмихна и махна с ръка, като че ли всичко в света бе наред. Макар че бе раздразнена от непринудения му поздрав, тя откри, че му се усмихва и също му маха в отговор. Рен би разговаряла с него, ако имаше време, но с нея бе Гарт, а Гавилан бе с няколко придружители, така че не й се удаде никаква възможност. Той повече не се появи, макар че й се искаше да го срещне. Когато започна да се здрачава, Рен откри, че отново е в своята стая и се взира през прозорците в гаснещия ден с мисълта, че трябва да предприеме нещо. Чувстваше се като уловена в клопка и се пипаше дали трябва да се бори, за да се освободи. Гарт отново се бе усамотил в съседната стая и тя се готвеше да потърси неговата; компания, когато вратата се отвори и се появи кралицата.
— Здравей, бабо — поздрави я Рен, без да успее да прикрие напълно облекчението в гласа си.
Еленро пресече безмълвно стаята и я прегърна, притискайки я близо до себе си.
— Рен — прошепна тя и я притисна още по-силно, сякаш се страхуваше, че може да й избяга.
Накрая Кралицата се отдръпна. Усмивка премина за миг по тъжното й лице. После тя взе ръката на Рен и я поведе към леглото, където седнаха.
— Пренебрегвах те за мой срам през целия ден. Извини ме — каза кралицата. — Изглежда че всеки път, когато се обърнех, си спомнях, че е необходимо да се направи още нещо, някаква малка задача, която съм забравила, че трябва да бъде завършена преди да се стъмни. — Тя направи пауза. — Рен, съжалявам, че трябваше да те въвлека в тази работа. Проблемите, които сме си създали, не би трябвало да бъдат и твои. Но нищо не може да се направи. Нуждая се от теб, дете. Ще ме извиниш ли?