Гавилан седеше срещу Рен и често й се усмихваше. Тя усещаше неговото внимание и вежливо го приемаше, но разговаряше предимно със своята баба, Бухала и Гарт. Яде нещо, но после не можеше да си спомни точно какво, вслушваше се в разговора на другите и хвърляше чести погледи към Гавилан, сякаш имаше шанс да разкрие по някакъв начин тайната на неговата привлекателност. Мислеше разсеяно и за това, което кралицата бе й казала преди това. Или по-точно за онова, което не бе й казала.
Откровенията на кралицата, разгледани отблизо, бяха малко неубедителни. Много лесно бе да се каже, че магията е била преоткрита, но как? Чудесно бе да се каже, че преоткриването е задействало някак освобождаването на демоните, които ги обсаждаха, но какво можеше да се каже за освободилата ги магия. И откъде ги бе освободила? Рен все още не бе чула нито дума за някаква грешка при използуването на магията. Защо е станало така, че друга магия не е била налице, за да я коригира? Нейната баба бе й дала само някаква скица, без сенки, цветове или някакъв фон. Това не бе и наполовина достатъчно.
И все пак Еленро настояваше, че така е станало. Рен се бореше със своите мисли, които бръмчаха в главата й като комари. Разговорите се лееха възбудено около нея, глави се обръщаха насам-натам. Светлината отвън отслабваше, докато мракът се спускаше, а времето минаваше с тихи стъпки, едно завръщане от миналото, едно плахо приближаване към някакво бъдеще, което можеше да промени завинаги всички. Тя се чувствуваше отделена от всичко около нея, сякаш е пусната край масата за вечеря съвсем неочаквано, като един неканен гост, който подслушва разказите за живота на сбраните край нея. Дори близкото присъствие на Гарт не успяваше да я успокои, а му бе разказала твърде малко.
Когато вечерята приключи, Рен направо отиде в стаята, за да поспи. Съблече дрехите си, плъзна се под завивките на леглото и остана да лежи, чакайки в тъмнината мислите й да се подредят. Но те не й се подчиняваха. Накрая дишането й се забави, мислите се разпиляха и тя заспа.
Рен се събуди отново и се облече преди едно почукване на вратата да я събуди. Гавилан стоеше на прага, облечен в сиво ловно облекло с препасани навсякъде оръжия, без познатата усмивка и съвсем не приличаше на себе си.
— Помислих, че може ще поискаш да се разходиш до стената с мен — просто каза той.
Нейната усмивка в отговор на поканата му оживи лицето му.
— Ще дойда — съгласи се тя.
Следвани от Гарт, те напуснаха двореца и тръгнаха по тъмните и пусти улици на града. Рен очакваше, че хората ще са будни и нащрек, нетърпеливи да видят какво ще се случи, когато бъде призована магията на Лодена. Но домовете на елфите бяха тъмни и мълчаливи, а тези, които наблюдаваха, го правеха от сенките. Може би Еленро не бе им казала кога ще се извърши трансформацията, помисли си Рен. Почувствува, че някой ги следва и се обърна, за да открие Корт на дузина крачки след тях. Трис трябва да беше го изпратил, за да бъде сигурен, че ще бъдат навреме на уреченото място на сбора. Трис щеше да бъде с кралицата и Еоуен Сирайз, или с Орин Страйът. Всички бяха поведени към Преградата и към вратата, която водеше към суровата и гола пустота, която трябваше да пресекат, за да оцелеят.
Пристигнаха без инциденти на сборния пункт. Мракът бе все така плътен, светлината на зората бе все още скрита зад хоризонта. Всички бяха тук — кралицата, Еоуен, Бухалът, Трис, Дал и сега и те, четиримата. Само девет души, помисли Рен, внезапно почувствувала колко малко бяха, а колко много зависеше от тях. Размениха прегръдки, ръкостискания и бегли думи за окуражаване, като шепа сенки, шепнещи в нощта. Всички носеха ловна облекло. То им стоеше свободно и бе една защита от времето и в много малка степен от опасностите, които ги чакаха отвън. Всички носеха оръжия с изключение на кралицата и на Еоуен. Еленро носеше жезъла Рухк с неговото слабо проблясващо тъмно дърво и Лодена, чиято призма от цветове мигаше и блещукаше дори в почти пълния мрак. По гребена на Преградата магията грееше непрекъснато, осветяваше бойниците и се устремяваше нагоре към небето. Елфовите ловци патрулираха покрай стените на групи по шестима, а стражите стояха на пост в кулите. Отвън мърморенията и съсканията бяха спорадични и далечни, сякаш създанията, които ги надаваха, не се интересуваха от града и предпочитаха да спят.