— Време е — каза изведнъж Еленро и им даде знак да тръгват към стената.
Движеха се бързо. Водеше ги Орин Страйът, който отвори вратата, водеща надолу в тунелите и спря за малко на входа, за да погледне назад към кралицата. Еленро се отдалечи от стената към началото на моста и спря точно преди него, за да забие здраво в земята долния край на жезъла Рухк. Някъде, във вътрешността на Арборлон, започна да бие камбана и при този сигнал и последните няколко Елфови ловци, които бяха останали върху Преградата, бързо я напуснаха и се отдалечиха. Стената бе изоставена за секунди.
Еленро Елеседил погледна само веднъж назад към осмината, които чакаха. После се обърна с лице към града. Ръцете й стиснаха полираното стебло на Рухк и тя наведе глава.
Изведнъж Лоденът започна да свети. Яркостта му бързо нарасна до бял огън, който започна да се излъчва навън, докато не обхвана кралицата. Светлината продължи непрекъснато да се разпространява, издигайки се на фона на мрака и изпълвайки пространството между стените на града, докато целият Арборлон беше осветен ярко като ден. Рен се опита да наблюдава какво става, но интензивността на светлината нарастваше, докато не я заслепи и тя бе принудена да отмести погледа си встрани. Белият огън заля всичко до брустверите на Преградата и започна да се пени. Рен можеше по-скоро да почувствува, отколкото да види това. Бе затворила очите си, за да ги предпази от режещия блясък. Отвън демоните започнаха да крещят. Незнайно откъде връхлетя вятър, шумът от който нарасна до вой. Рен падна на колене и усети силната ръка на Гарт да обгръща рамената й и чу гласа на Гавилан да я вика. В съзнанието й се появиха образи, задействувани от призива на Еленро. Това бяха бурни и непостоянни видения за един свят в хаос. Магията премина покрай нея като леко докосване на пръсти, шепнейки и пеейки.
Всичко свърши с някакъв крясък, звук, който никакъв глас не би могъл да възпроизведе. После светлината започна бързо да се връща обратно в чернотата, да се отдръпва, сякаш бе всмуквана от водовъртеж. Рен отвори очи, следвайки движението и опитвайки се да гледа. Беше достатъчно бърза, за да долови последния миг от изчезването на магията в яркото кълбо на Лодена. След миг и нея вече я нямаше.
Градът Арборлон също беше си отишъл — хората, сградите, улиците и алеите, градините и ливадите, дърветата, всичко от стена до стена от вътрешната страна на Преградата бе изчезнало. Бе останал само един плитък кратер в земята, сякаш някаква гигантска ръка беше просто загребала Арборлон в шепата си и мистериозно, го бе отнесла.
Еленро Елеседил стоеше сама на ръба на някогашния ров, който сега бе ръб на кратера, облегната тежко на жезъла Рухк, останала без сили. Лоденът над нея представляваше призма от многоцветен огън. Кралицата се размърда, опита се да върви, но на първата крачка се препъна и падна на колене. Трис мигновено се втурна назад, за да й помогне, повдигна я сякаш бе уморено дете и я понесе. Точно тогава Рен осъзна, че магията, която бе защитавала Преградата, също бе отслабнала, точно както бе предупредила нейната баба и светлината й бе изчезнала напълно. Над главите им небето беше обвито в мъгла, а изгревът представляваше някакво потискащо просветляване на източното небе, което едва успяваше да пробие нощната чернота Рен си пое въздух и откри вонята на сяра, която се бе върнала. Убежището на Арборлон бе изчезнало. Тишината отпреди миг отстъпи на какофонията от виковете и крясъци на демоните, които изведнъж осъзнаха какво се бе случило. Шумът от телата, катерещи се по стените и от забиващите се нокти, се надигнаха от всички страни. Трис ги настигна, държейки здраво в ръце кралицата и жезъла Рухк.
— Бързо вътре! — извика Бухала, крачещ забързано начело на групичката им.
Всички от малката група, на които бе поверено безопасното пренасяне на Арборлон и на неговите елфи, изчезнаха бързо, следвайки го, през отворената врата и надолу в мрака.
ЧАСТ ВТОРА
ГЛАВА XIV
В един свят на светлини и сенки, където общоприетите закони бяха почти невалидни, животът — откраднат от материята и призрачен, в този свят на парасъществуване и мъгла Уокър Бо беше изправен лице срещу лице с невъзможното.
— Аз чаках дълго време, Уокър, надявайки се да дойдеш — шепнеше призракът пред него.
Коглин — но нали беше мъртъв вече от седмици, убит от Шадуина в Хартстоун, унищожен заедно с Мърко от Ример Дал. Уокър сам видя всичко това, но бе почти нелечимо болен, заразен от отровата на Асфинкс и се свиваше безпомощно в леглото си, докато старецът и пустинният котарак се сражаваха в предсмъртната си битка. Той стана свидетел на всичко: последното втурване на чудовищата, създадени от черната магия, огънят от магията на стареца, пламнала за отмъщение и експлозията, която бе погълнала всеки, попаднал в нейния обсег. Коглин и Мърко бяха изчезнали в големия пожар заедно с десетки нападатели. Никой не беше оцелял, освен Ример Дал и една шепа противници, отхвърлени настрана.