Но въпреки всичко Коглин и котаракът бяха тук, възкръснали някак си в Паранор като духове.
Уокър Бо откри, че те са истински като него или са негово отражение в този свят на здрача, в който Черният камък на елфите го бе изпратил. Те приличаха на призраци и все пак бяха живи, макар че това бе изключено. Освен, ако той беше също мъртъв и сам бе тяхно отражение. Противоречията замаяха главата му. Дъхът му секна и той не можеше да говори. Кой беше жив и кой — не?
— Уокър — прошепна старецът и гласът му го върна обратно от ръба на пропастта, където балансираше.
Коглин се приближаваше бавно и предпазливо. Той изглежда осъзнаваше страха и объркването, които неговото присъствие пораждаше у Уокър. Коглин заговори тихо на Мърко. Пустинният котарак седеше послушно на задните си лапи, а в блестящите му очи, вперени в Уокър, се четеше разум и любопитство. Под износените дрехи на Коглин се виждаше невероятно крехкото му и мършаво тяло, а сивата смътна светлина минаваше през него на тесни струи. Уокър трепна, когато старецът се пресегна, за да го докосне по рамото, а кокалестите му пръсти се спускаха надолу, за да го хванат за ръката. Хватката беше топла и твърда.
— Аз съм жив, Уокър. Мърко — също. И двамата сме живи — прошепна той. — Магията ни спаси.
Уокър Бо мълча известно време, взирайки се неразбиращо в очите на другия, търсейки нещо, което да даде смисъл на думите му. Жив? Нима е възможно? Накрая кимна, чувствайки нужда да отговори по някакъв начин, за да преодолее страха и объркването и колебливо попита:
— Как попадна тук?
— Ела и седни до мен — отвърна другият.
Той поведе Уокър към каменна пейка, разположена до една стена. И двамата представляваха странно мъждукащи силуети, открояващи се в света на сенките, обвит в мъгла и мрак. Във вътрешността на Замъка се чуваха приглушени звуци, като че ли някакъв неканен гост бе принуден да действува предпазливо, за да не привлича вниманието. Уокър се огледа, все още невярващ на очите си. Той изследваше лабиринта от пътища, губещи се в мрака, и различаваше каменни стени, бойници и кули, издигащи се около него, които бяха така изпразнени от живот, както гробовете в земята. Уокър седна до стареца и почувствува, че Мърко се отърка в него.
— Какво се случи с нас? — попита Уокър. Увереността му се повъзвърна и той твърдо реши да разбере истината и да преодолее несигурността. — Погледни какви сме. Приличаме на призраци.
— Ние сме в един свят на полусъществуване, Уокър — отвърна тихо Коглин. — Намираме се някъде между света на смъртните и света на мъртвите. Паранор вече почива тук, върнат от небитието посредством магията на Черния камък на елфите. Ти го намери, нали? Ти го намери на мястото, където беше скрит, и го донесе тук. Ти го използува както трябва и ни върна обратно. Чакай, не отговаряй още. — Пресече той опита на Уокър да каже нещо. Аз пак прибързвам. Първо трябва да ти кажа какво се случи с мен. После ще говорим за теб. Мърко и аз преживяхме приключение, което ни доведе до това състояние. Ето какво се случи, Уокър. Преди няколко седмици, когато говорих с духа на Аланон, той ме предупреди, че моето време в света на смъртните почти е изтекло и че смъртта ще дойде да ме вземе следващия път, когато видя лицето на Ример Дал. Каза ми в този момент да притискам до себе си Друидската История и да не я изпускам. Нищо друго не ми откри. Когато Главният Преследвач и неговите Шадуини се появиха в Хартстоун, аз си спомних думите на Аланон. Успях да ги забавя достатъчно дълго, за да измъкна книгата от скривалището. Притиснал я до гърдите си, аз стоях на входа на вилата заедно с Мърко, когато Шадуините се втурнаха да ме разкъсат. Ти мислиш, че ме обгърна моята магия. Не беше тя. Когато Шадуините ме обградиха, в моя защита се яви магията, която се съдържаше в Друидската История. Тя изпусна бял огън, който погълна света около себе си, унищожавайки всичко, което не беше част от мен, с изключение на Мърко, опитващ се да ме защити. Огънят не ни навреди, но ни обхвана и ни понесе в миг като вихър. Ние изпаднахме в безсъзнание, аз потънах в най-дълбокия сън, който ме е спохождал. Когато се събудихме отново, ние се озовахме в Паранор, в Друидския замък. — Той се наведе по-близо. — Не зная със сигурност какво се е случило, когато магията е била задействувана, Уокър, но мога да предположа. Друидите никога не биха оставили своето творение на произвола на съдбата. Нищо, създадено от тях, не е попадало в ръцете на същества, които нямат права върху него или не преследват морални цели. Сигурен съм, че така са постъпили и със своите Истории. Магията, която ги защитава, ги връща при всяка заплаха в хранилището на Замъка, който е бил тяхно убежище през всичките тези години. Така стана и с Историята, която държах. Аз погледнах в хранилището и я открих отново сред другите Истории. Беше се завърнала благополучно. Аланон несъмнено е знаел, че това ще се случи и че всеки, държащ Историята, ще бъде отнесен заедно с нея в Паранор, в друидското убежище. Но не и в света на смъртните — завърши той.