— Защото преди триста години замъкът е бил изпратен в друго измерение — промърмори Уокър, започвайки вече да разбира.
— Да, Уокър, защото Замъкът е бил изпратен от Аланон извън Четирите земи и ще остане извън тях, докато друидите не го върнат обратно. И така, книгата се върна в Паранор, а с нея пристигнахме Мърко и аз. — Той помълча и добави. — Изглежда Друидите още не са ме отписали.
— Като в клопка ли си уловен тук? — попита тихо Уокър.
— Боя се, че е така — отвърна със сдържана усмивка другият. — Не притежавам магия, която да ни освободи. Сега ние сме част от Паранор, точно както и Историите, живи и здрави, но сме призраци в един призрачен замък, уловени в някакво междинно време и място, докато някоя по-силна магия от моята не ни освободи. Затова те очаквах така. — Кокалестите пръсти стиснаха рамото на Уокър. — Кажи ми сега, донесе ли Черния камък на елфите? Ще ми го покажеш ли?
Уокър Бо си спомни изведнъж, че продължава да държи Камъка. Той така силно стискаше талисмана в ръката си, че ръбовете му бяха се впили в дланта. Нерешително протегна ръка и пръстите му се отвориха един по един. Уокър беше предпазлив, страхуваше се, че магията може да го завладее. Черният камък на Елфите проблясваше загадъчно в шепата му, но магията спеше, светлината беше затворена в него.
Коглин дълго се взира безмълвно в Камъка, а неговото продълговато набръчкано лице изразяваше учудване и колебание. После вдигна отново поглед и попита:
— Как го намери, Уокър? Какво се случи, след като Мърко и аз бяхме отнесени?
Тогава Уокър му разказа как се бе появила Куикнинг, дъщерята на Краля на Сребърната Река и как бе излекувала ръката му. Той разказа всичко, което беше се случило по време на пътуването на север към Елдуист, за борбата на Куикнинг и нейните спътници за оцеляване на тази земя от камък, за търсенето на Ул Белк, за срещите със Смока и Паст Гринт и за окончателното унищожаване на града и на тези, които се опитваха да го запазят.
— Аз дойдох тук сам — каза накрая той със замислен поглед, докато спомените за това, което беше се случило, изплуваха в съзнанието му. — Знаех какво се очакваше от мен. Приех, че поръчението, което Аланон беше завещал на потомците на Брин Омсфорд, е било предназначено за мен. — Той хвърли бегъл поглед наоколо. — Ти винаги си ми казвал, че за да разбера нещо, първо е необходимо да го приема и аз последвах твоя съвет. И поръчението на Аланон. Използвах Черния камък на Елфите и възвърнах Друидския замък. Но погледни ме, Коглин. Аз очевидно съм като теб, един призрак. Ако магията е осъществила това, за което е била предназначена, тогава защо…
— Помисли, Уокър — прекъсна го бързо другият с болезнено изражение в старите си очи. — Какво точно ти заръча Аланон? Повтори ми го.
Уокър пое дълбоко въздух. Върху бледото му лице се четеше безпокойство.
— Да върна обратно Паранор и друидите — отговори той.
— Да, Паранор и друидите — и двете. Ти осъзнаваш какво означава това, нали? Разбираш ли?
Челото на Уокър се набръчка от чувство на безсилие и неохота.
— Да, старче — прошепна той дрезгаво в отговор. — За да бъде възстановен Паранор, аз трябва да стана друид. Приех това, въпреки че ще стане както аз желая, а не както ми нарежда някакъв дух, мъртъв от триста години. — Думите му се сипеха гневно и бързо. — Аз няма да бъда като тях. Тези старци, които…
— Уокър! — Гневът на Коглин беше толкова силен, колкото неговия собствен и той мигновено млъкна. — Слушай ме. Не заявявай какво ще правиш и какъв ще бъдеш, докато не разбереш какво се изисква от теб. Въпросът не е просто да се изпълни някакво поръчение. Целта винаги е била по-голяма. Приемането на това, кой си и какво трябва да направиш, е само първата от много стъпки, които изисква твоето пътуване. Да, ти си открил отново Черния камък на елфите и си призовал неговата магия. Да, ти си успял да влезеш в изчезналия Паранор. Но това е само началото.