Уокър го погледна втренчено.
— Какво искаш да кажеш? Какво друго има тук? — попита той.
— Боя се, че има много други неща — прошепна другият и тъжна усмивка се появи на сбръчканото му лице, напомнящо набраздено, разцепващо се от старост дърво. — Ти си дошъл в Паранор почти както ние с Мърко. Довела те е магията. Но тя ти осигурява достъп при определени условия. Ние сме тук с нейното мълчаливо съгласие и живеем при условията, която тя диктува. Вече си забелязал как изглеждаш — почти като призрак. Ти съдържаш все още недостатъчно количество вещество и живот, за да бъдеш като другите смъртни. Това не е случайно, Уокър. Огледай се. Паранор изглежда по същия начин — той е тук и все пак не е тук, формата му е смътна, той не се е върнал напълно към живот. — Той стисна здраво тънките си устни. — Виждаш ли? Ние всички — Мърко, аз и ти и от Паранор — все още не сме се върнали в света на хората. Ние продължаваме да сме в някакво междинно съществуване, някъде между битието и небитието и чакаме. Ние чакаме, Уокър, магията да ни възстанови напълно. Защото тя все още не е сторила това, макар че благодарение на Черния камък на елфите ти влезе в Замъка. Защото тя още не е овладяна.
Коглин се пресегна и внимателно затвори пръстите на Уокър обратно около Черния камък на елфите, после бавно се облегна назад — един крехък вързоп от пръчки на фона на сенките.
— За да се върне Паранор в света на хората, друидите трябва отново да дойдат сред тях. По-точно един друид, Уокър. Ти. Но приемането на поръчението не е достатъчно, за да станеш друид. Ти трябва да направиш нещо повече, за да овладееш магията, ако тя е предназначена да ти принадлежи. Ти трябва да се превърнеш в това, което ти е поръчано да станеш. Ти трябва да се преобразуваш.
— Да се преобразувам ли? — Уокър беше поразен, — Струваше ми се, че това вече е станало. Какво по-нататъшно преобразуване се изисква? Трябва ли да изчезна напълно? Не, не ми отговаряй. Остави ме да отгатна сам. Аз имам наследството на Аланон, притежавам Черния камък на елфите и трябва да сторя още нещо, за да придобие извършеното някакъв смисъл. Да се преобразувам, казваш ти, но как?
— Не зная — отвърна Коглин, поклащайки глава. — Но знам, че ако не се преобразуваш, ти няма да станеш друид и Паранор няма да бъде възстановен в света на хората.
— А ако не успея, ще остана пленен тук, така ли? — попита яростно Уокър.
— Не. Ти можеш да напуснеш, когато пожелаеш. Черният камък на елфите ще те отведе оттук.
Настъпи момент на ядно мълчание, докато двамата мъже бяха обърнати с лице един към друг — две смътни сенки, седнали на каменната пейка под стените на Замъка.
— А ти? — попита накрая Уокър. — А Мърко? Можете ли да дойдете с мен?
— Нашият живот си има цена, Уокър — отвърна със слаба усмивка Коглин. Ние сме свързани с магията на Друидските Истории, необратимо свързани. Ние трябва да останем с тях. Ако те не са възстановени в света на Хората, ние също не можем да бъдем върнати в него.
— Царство на сенките. — Уокър прошепна думите като някаква ругатня. Той чувствуваше тежестта на каменния Паранор около себе си. — И така, аз мога да получа моята собствена свобода, но не и вашата. Аз мога да напусна, но вие трябва да останете. — Усмивката му беше сурова и иронична. — Разбира се, аз никога няма да направя това. Дори ако се откажете от своя собствен живот, за да запазя аз моя. Ти знаеше това, нали? Знаеше го от самото начало. И Аланон със сигурност го е знаел. Чака ме клопка на всяка крачка, нали? Аз заявявам кой ще бъда, какво ще правя и как ще управлявам собствената си съдба, ала моите думи нямат никакъв смисъл.
— Уокър, ти не си свързан с нас — намеси се бързо Коглин. — Мърко и аз се бихме, за да те спасим, защото искахме да го сторим.
— Бил си се, за да мога аз да изпълня поръчението на Аланон, Коглин. Няма никакво спасение — нали затова съм още жив. И ако откажа да го изпълня сега или ако не успея, всичко, което е свършено до този момент, ще се обезсмисли! — Той се бореше да се овладее, защото неусетно се бе развикал. — Погледни в какво ме превърнаха.