— Не мога да разбера нищо, Коглин — призна накрая Уокър Бо, безнадеждно разочарован, когато последният от томовете лежеше разтворен в скута му пред него. — Прочетох всичко и нищо полезно не научих. Възможно ли е да липсва някой от томовете? Може ли да се опита нещо друго?
Коглин обаче поклати отрицателно глава. Ако съществуваха някакви отговори в писмена форма, те трябваше да бъдат открити тук. Нямаше никакви други книги и никакви други източници. Всичко се съдържаше в Историите. Всички Друидски науки започваха и свършваха с тях.
Тогава Уокър излезе сам, заразхожда се гневно по коридорите, чувствайки се предаден и измамен, жертва на друидска приумица и самонадеяност. Той мислеше с горчивина за всичко, което бе му сторено и което бе принуден да изтърпи само защото бе по-различен от другите. Неговият дом беше унищожен. Бе загубил едната си ръка и едва бе спасил живота си. Често беше лъган и мамен. Накараха го да се чувствува отговорен за съдбата на цял един свят. Вълна на самосъжаление премина през него. Тогава Уокър критично сви устни. Стига толкова, смъмри се той. Все пак съм жив, нали? Други нямаха този късмет. Все още го преследваше лицето на Куикнинг. Не можеше да забрави как изглеждаше тя, когато я остави да падне. Не ме забравяй, бе помолила тя Морган Лех — но тя говореше също така и на него. Не ме забравяй — като че ли някой, който я познаваше, можеше някога да я забрави.
Уокър разсеяно сви по един коридор, който водеше към центъра на Замъка и входа за една черна шахта, дала живот на магията, затворила в изолация Паранор. Умът му продължаваше да бъде зает с Куикнинг и той отново си спомни видението, с което Гримпонд му беше предсказал нейната съдба. В него се разля горчивина. Видението, разбира се, беше вярно. Виденията на Гримпонд винаги бяха верни. Първо загуби ръката си, после загуби Куикнинг, после…
Уокър изведнъж спря и замръзна на място от изненада, като някаква статуя, взираща се в пространството по средата на сводестия коридор. Той беше забравил. Имаше още едно, трето видение. Уокър пое дълбоко въздух, представяйки си го. Той стоеше във вътрешността на един пуст, лишен от живот замък, дебнен от смърт, от която не може да избяга, преследван безмилостно…
Уокър рязко въздъхна. Този замък ли беше? Той затвори очи, опитвайки се да си спомни. Може да е бил Паранор.
Уокър почувствува как пулсът му се ускорява. Във видението той искаше да избяга, но не можеше. Стоеше вцепенен, а към него приближаваше Смъртта. Една фигура в тъмни дрехи стоеше зад него, държеше го здраво и не му позволяваше да избяга. Аланон.
Изведнъж му се стори, че тишината е някак потискаща. Какво означаваше третото видение? — чудеше се той. Кога ли ще се сбъдне? Тук ли бе предначертано да се случи?
И изведнъж Уокър разбра. Внезапната увереност го шокира, но той не се усъмни. Видението щеше да се сбъдне така, както се бяха сбъднали и другите, и то тук. Замъкът беше Паранор, а смъртта, която го дебнеше, беше черната магия, използвана за изолирането му. Аланон действително стоеше зад него, държейки го здраво — не физически, а по още по-сигурен начин.
Но тук имаше нещо повече, някои неща, които той все пак не беше предвидил. Не му бе съдено да умре. Това беше очевидният смисъл на видението на Гримпонд, на който Гримпонд искаше Уокър да повярва. Виденията бяха винаги измамни. Образите бяха умно разкрити и даваха възможност за повече от едно тълкуване. Бяха като части от някаква главоблъсканица: трябва да ги разместваш, за да откриеш къде пасват.
Очите на Уокър търсеха тъмните сенки, които дебнеха отвсякъде. Какво щеше да стане, ако успее да обърне изобретателността на Гримпонд в своя полза? Ами ако този път съумее да дешифрира отмъстителното предсказание на духа, преди то да се е сбъднало? И да предположим — той едва смееше да се надява, — че дешифрирането на видението можеше да му даде ключа за разгадаването на онова, което му бе отредено в Друидския замък?
В него започна да се разпалва някакъв огън — едно изгарящо го решение. Все още нямаше отговорите, от които се нуждаеше, но разполагаше с нещо не по-малко ценно. Намерил бе пътя към тях. Уокър се върна в мислите си назад, към времето преди влизането му в Паранор, преди срещата с Коглин и Мърко. Липсващите елементи бяха някъде там. Припомни са как чете Друидските Истории, виждайки отново думите върху страниците, чувствайки отново тежестта на книгите и материята на тяхната подвързия. Нещото, което бе пропуснал, беше там. Уокър затвори очи. Той си представи как проследява всичко, случило се досега и как го разказва на себе си като низ от събития. Изследваше всичко това, стоейки усамотен в коридора, обвит в сенки и тишина и усещаше как разплита нишките на объркването си, чуваше как до слуха му долитат нови, оптимистични нотки. Той се вглъби дълбоко в себе си, достигайки тъмните кътчета, където се криеха тайните. Неговата магия се надигаше, за да го подкрепи. Ако търся достатъчно усилено и дълго, ще мога да видя всичко, каза си Уокър. Той се спусна надолу, в най-тихата и най-спокойна част от себе си, в пълна забрава.