Какво беше пропуснал да види?
Онзи, който притежава основанието и правото, ще го владее до край.
Очите му рязко се отвориха. Ръцете му се повдигнаха бавно нагоре по неговото тяло, опипвайки го. Пръстите му намериха това, което търсеха, скътано грижливо в дрехите, и се затвориха плътно около него. Черният камък на елфите.
Стискайки талисмана, за да го закриля и с ум, пламнал от съзнанието за нови възможности, той бързо се отдалечи.
ГЛАВА XV
Рен Омсфорд се свиваше безмълвна със своите спътници в тъмнината на тунелите под Преградата, докато Бухала действуваше тихо някъде напред, удряйки кремък в камъка, за да възпроизведе искра и запали покритата със смола факла, която крепеше на колената си. Магията, осветяваща тунела при идването на Рен в града, вече я нямаше. Тя беше изчезнала в Лодена заедно с Арборлон и елфите. Трис, който носеше Еленро от моста насам, трябваше да влезе последен. Той плътно затвори зад себе си вратата, отделяйки ги от лудостта и беса отвън, но същевременно ги затвори в горещината и вонята на огъня на Килешан.
Една искра се появи в тъмнината отпред и един тъмнооранжев пламък оживя, хвърляйки сенки навсякъде. Главите на всички се обърнаха към мястото, където Бухала беше вече тръгнал напред.
— Движете се бързо — прошепна им той. Гласът му беше дрезгав и настойчив. — На тъмните създания няма да им е нужно много време, за да открият вратата.
След него пълзяха бързо Еоуен, Дал, Гавилан, Рен, Гарт, Трис, носещ Еленро и най-отзад — Корт. Отвъд, заравяйки се в земята с упоритостта на къртици, ги преследваха виковете и крясъците на демоните. Пот беше избила по кожата на Рен. Горещината в тунелите беше интензивна и задушаваща. Тя избърса очите си, отстрани с мигане щипещата влага, като се стремеше да не забавя ход. Докато Рен се трудеше, мислите й бродеха. Тя си спомни как Еленро, застанала в средата при началото на моста, призоваваше Лодена и извикваше светлината, която щеше да омете всичко от Арборлон и да го пренесе в блещукащата бездна на Камъка. Рен можа да види как града изчезна, сякаш никога не е бил там — сгради, хора, животни, дървета, трева, всичко. Сега те отговаряха за Арборлон. Те трябваше да го защищават. Той беше скътан в една магия, която бе силна само толкова, колкото деветте члена на групата, на които беше поверен. Тя си пробиваше път през корени и паяжини и чувстваше непосилната отговорност на задачата като тежък товар. Рен беше само една от деветимата, знаеше го, и не най-силната. Въпреки това тя не можеше да се отърве от чувството, че отговорността е само нейна, че така се осъществява поръчението на Аланон, че точно заради това бе дошла да търси елфите.
Рен се отърси от това чувство, блъскайки се от бързане в Гавилан. В този момент земята рязко потрепери.
Колоната спря и всички наведоха глави, за да ги защитят, когато от тавана на тунела като дъжд се посипа тиня. Земята отново се разтресе. Трусовете непрекъснато се увеличаваха, люлеейки земята, сякаш някой великан беше сграбчил острова в двете си ръце и се мъчеше да го откъсне от земята.
— Какво става? — запита Гавилан.
Рен се отпусна на колене, за да не изгуби от равновесие и усети как в рамото й се вкопчи уверената ръка на Гарт.
— Не спирайте! — извика рязко Бухала. — Побързайте!
Сега те тичаха приведени ниско, за да се пазят от отделящия се облак пръст, който висеше, размътвайки се, във въздуха. Трусовете продължаваха. Отдолу се чуваше бучене. Звуците се усилваха и отслабваха. Земетресението ги хвърляше към стените на тунела и те едва се задържаха на крака. Секундите отлитаха светкавично, като преследвани от ужаса. Част от тунела зад тях се срути, обсипвайки ги с пръст. Те чуваха пукането на камъка. Скалите от застинала лава се разцепваха, сякаш земната кора се оттегляше. Чу се едно тежко тупване, когато огромна скала падна през една пукнатина и се удари в пода на тунела.