— След няколко минути ще е готов — съобщи Бухала, който мина покрай нея като сянка и отново изчезна в мъглата.
Рен започна да се изправя на крака, когато нещо малко и бързо се стрелна от храстите и се хвърли върху нея. Тя се строполи назад, махайки отчаяно с ръце, но после смаяно установи, че вкопчилото се в нея създание е Фавн. Тя се засмя без да иска и притисна силно до себе си Дървесния пискун.
— Фавн — гукаше му тя, завирайки лицето си в странното малко същество. — Мислех, че нещо ужасно ти се е случило. Но ти си добре, нали? Да, мъниче, ти просто си добре.
Тя усети, че Еленро и Гавилан я наблюдаваха, а на лицата им бе изписано недоумение. Рен бързо се изправи отново, махайки им с ръка, че всичко е наред и усмихвайки се несъзнателно.
— Хррууулл. Забрави ли обещанието си?
Рен рязко се обърна, за да открие Стреса, взираща се в нея от границата на мрака с настръхнали бодли.
Тя бързо коленичи.
— О, ето, че и ти си добре, Стреса. Безпокоях се и за двамата. Не можех да изляза, за да видя, дали сте в безопасност, но се надявах, че това е така. Намерихте ли се един друг, след като ви оставих?
— Да, Рен — отвърна комбинираната котка сдържано и мерейки думите си. — Пффттт. Пискунът се върна, подскачайки, призори с разрошена и проскубана козина и цвъркайки за теб. Той ме намери долу, при реката, където чаках. И така, сега дойде ред за твоето обещание. Ти си спомняш обещанието, нали?
— Спомням си го, Стреса — отвърна Рен, кимайки тържествено. Когато напусна града, аз трябваше да ви взема с мен до Западната земя. Ще удържа на обещанието си. Безпокоиш ли се, че може да не го изпълня?
— Хссст, пффтт! — комбинираната котка прибра бодлите си. — Надявам се, че си от онези, за които дадената дума означава нещо. Не като… — Тя не довърши изречението.
— Бабо — извика Рен кралицата и Еленро дойде при нея. Къдравата й коса падаше върху лицето й като воал. — Бабо, това са мои приятели, Стреса и Фавн. Те помогнаха на Гарт и на мен да намерим пътя за града.
— Тогава те са също и мои приятели заяви Еленро.
— Лейди — каза в отговор Стреса, която изглежда изобщо не беше очарована.
— Какво е това? — попита Гавилан, приближавайки се към тях с игриви огънчета в очите. — Една комбкотка? Мислех, че всичките са изчезнали.
— Някои от нас оцеляха…сссттт…не благодарение на теб — обяви хладно Стреса.
— Не си ли твърде самонадеяна? — попита Гавилан, който не можа да скрие своето неодобрение.
— Бабо — намеси се бързо Рен, слагайки край на размяната на любезности, — аз обещах на Стреса, че ще я взема с нас, когато напуснем острова. Трябва да удържа на обещанието си. Фавн също трябва да дойде. — тя притисна рунтавия Дървесен пискун, който дори не беше вдигнал поглед от рамото й, все още притиснал се в нея, прилепвайки се като някаква втора кожа.
Еленро изглежда се колебаеше като че ли вземането на съществата с тях представляваше някаква трудност, която Рен не разбираше.
— Не зная — отвърна тихо тя. Вятърът свистеше покрай нея, събирайки сила в мрака. Еленро погледна към елфите Ловци, които товареха раници и провизии върху сала и после каза: — Но щом си обещала…
— Лельо Ел! — извика гневно Гавилан.
Кралицата впи в него леденостудения си поглед.
— Замълчи, Гавилан! — каза тя.
— Но ти знаеш правилата…
— Мълчи!
Гневът беше ясно изписан на лицето на младежа. Той избягваше да гледа кралицата или Рен, премествайки погледа си вместо това на Стреса.
— Това е някаква грешка. Ти би трябвало да знаеш най-добре, Комбкотке. Спомняш ли си кой те направи? Спомняш ли си защо?
— Гавилан! — Кралицата беше разгневена.
Елфите Ловци спряха работа и погледнаха назад към нея. Бухала се появи отново от мъглата. Еоуен се доближи до кралицата.
Гавилан държа на своето още известно време, после се обърна рязко и се спусна надолу към сала. За момент никой друг не се помръдна. Всички стояха като статуи в мъглата.