Макар да разбираше, че е изминало съвсем малко време, той не можа да се сдържи и поглед на тайничко към стрелките на часовника, които почти не се бяха преместили.
Малко оставаше. Вече оставаше малко.
Петдесет и седма глава
Елементът от кръвта
13 часа и 08 минути
Ситуацията не се променяше. Калашников продължаваше да разглежда бележника, шепнейки неразбираеми думи и хапейки устни. На два пъти понечи да излезе от колата, но се натъкваше на някакво невидимо препятствие, спираше и се отпускаше отново на седалката.
„Това му се случва вече за втори път през последното денонощие — констатира печално изтрезняващият от паническите си мисли Малинин. — Май че съвсем е сдал багажа.“ Калашников не реагираше, когато размахваше ръка пред лицето му, а само отваряше уста като риба в аквариум и отново я затваряше. Малинин се отчая напълно, но в този момент му хрумна простичката идея как да му помогне. И дори се учуди, че не се е сетил по-рано, защото това винаги помагаше.
Той свали тумбестата кожена манерка от кръста си, развинти цилиндричната капачка и я напълно догоре с прозрачната течност. Унтерофицерът побутна безчувствения Алексей по рамото и му подаде импровизираната чаша.
— Пийнете си, вашброде. Може да ви олекне.
Ако по националност Калашников беше германец или турчин, номерът на Малинин нямаше да мине. Но в този случай всичко стана като по вода. Алексей взе като робот подадената чаша и я пресуши на един дъх. Не се закашля, както злорадо очакваше Малинин, но мътните му очи се избистриха или поне когато вдигна очи към унтерофицера, погледът му беше съвсем разумен.
— А, Серьога? Какво правиш тук?
— И таз добра. Чакам ви, вашброде. Както ми наредихте вчера.
Пред очите на Алексей отчетливо изплува сцената, в която излезе от Ведомството, и той си спомни краткия, но съдържателен разговор с човека с бялата престилка. Потръпна, погледна към отворения бележник, а химическите формули се взривиха в зениците му и образуваха черна паяжина.
— Серьога… — прошепна той и отново се отнесе нанякъде.
— Какво? — изплаши се Малинин.
— Закъсахме я… Дай ми още водка.
Втората чаша също се изля в гърлото на Калашников. Малинин се опита веднага да му налее трета чаша, но той отблъсна ръката му.
— Благодаря, оправих се. При шефа треснах и малко уиски. Главата ми бучи. Само да не заспя.
Той поседя около минута и за пореден път се вторачи напрегнато в страниците с формулите. Малинин отново зачака.
— Май че имаме огромен проблем, братле — възвърна си способността да говори Калашников. — Не ме карай да ти обяснявам какъв, защото дори не зная как да докладвам това на шефа. Трябва да се прибера вкъщи, да остана малко на спокойствие и да обмисля всичко. Все едно че ме удариха с парен чук по главата.
— Кажете ми де! — примоли се сълзливо Малинин. — Какво ви подшушна онзи дядка с бялата престилка? Какво има в оня шибан тефтер? Мама му стара, направо няма да заспя!
Лицето на Калашников придоби строго и в известна степен дори злобно изражение.
— Само да кажеш една думичка на някого за това, с теб е свършено — изрече с хищническо изражение той и стисна болезнено ръката на Малинин. — Още на първото заседание при шефа лично ще поискам да те изпепелят. А сетне чистачката най-спокойно ще смете праха ти и на другия ден вече никой няма да си спомня за теб. Надявам се, че разбираш какво ти казвам?
— Вашброде, ама аз… — задави се Малинин. — Мамка му, ако трябва, ще гриза земята…
— Общо взето — прекъсна клетвите му във вярност Калашников. — Онзи мъж с бялата престилка ми каза, че в бележника на Менделеев е записано следното: един от основните елементи, които се съдържат във веществото, е натурална кръв от плъх. И той е толкова сигурен в това, колкото е сигурен, че две и две прави четири. Зададох му въпроса няколко пъти, дори му се разкрещях, но той твърди, че е така. Моментално ми се зави свят, без малко не припаднах, краката ми се подкосиха и дори не зная как съм стигнал до колата.