Кандидатурата на Изпълнителя, която му предложи Свръзката, много го изненада, но той се съгласи, защото този човек трябваше да е извън подозрения. И още от първите стъпки на Изпълнителя се убеди, че изборът му е бил мъдър и правилен. Макар че погледнато от друга страна, случаите, когато хората най-неочаквано откриваха в себе си скрити до този момент способности, не бяха малко.
Посредник между Свръзката и килъра стана вербуваният преди това вампир Хензел. Офицерът занасяше ампулите, които получаваше от куриерите, в багажната камера, откъдето носфератусът ги вземаше и ги даваше на Изпълнителя и това беше верига, в която тримата никога не се засичаха. След като се наложи да изтеглят Хензел на Земята, за да осигурят безопасността му, Изпълнителят и Свръзката заработиха съвместно, макар че никой не биваше да ги вижда заедно. За щастие до приключването на плана оставаха броени дни. Той чака много дълго. И макар нетърпението му да беше огромно, в това нямаше нищо страшно, така че щеше да почака още малко.
Момчето влезе в стаята. Лицето му беше бледо, но решително. Предишните куриери, които изпратиха в Ада, вече бяха мъртви. Някои трупове бяха съвсем пресни, а други лежаха в гората или в канавката от две седмици. Отначало го плашеше това, че от време на време лицата и крайниците на „пресните“ трупове потръпваха, сякаш те оживяваха. Когато момчето видя това за пръв път, се разкрещя и припадна. Той му обясни, че понякога това се случва, защото мускулите на мъртъвците се отпускат и от газовете се получават конвулсии. Често ставаха и по-сериозни неща — трупът можеше да отвори очи и да седне на пода. В такива моменти дори нервите на препатилите хора в групата му не издържаха.
Те си намираха телата на куриерите без проблеми. Още преди година регистрираха благотворителното дружество „Последен път“, което се бе нагърбило да погребва за своя сметка „безстопанствени“ трупове. По принцип те бяха на клошари и просяци, които намираха мъртви почти всяка сутрин в покрайнините на Москва. Милиционерите от близкото поделение само се зарадваха на тази изненада, защото вече можеха да слагат в джоба си парите, които им отпускаха за погребенията. И всеки път ченгетата сами се обаждаха на момчето да прибере поредния труп.
А да натъпчат куриера с еликсир и да извършат другите задължителни процедури вече беше въпрос на обичайна техника. Подробната рецепта за приготвянето както на „синия“, така и на „червения“ еликсир се намираше в Книгата и най-трудният компонент за изработването му беше прясната кръв от плъх, та затова им се наложи да се обзаведат с десетина капана.
Внезапно го порази мисълта какво ли щеше да стане, ако момчето се озовеше в Рая? То беше младо, невинно и романтично. Ами, ако душата му не бе предназначена за Ада? В такъв случай мъжът в черно нямаше да успее да подготви толкова бързо смяната му с нов куриер и тогава… Всъщност едва ли щеше да стане така. Нямаше съмнение, че момчето все пак бе извършило някакви смъртни грехове. И със сигурност му се бе налагало да лъже. Ако се съдеше по информацията на Хензел, за Града това щеше да е достатъчно.
— Татко — каза момчето и той потръпна. — Готов съм. Ето бележката. — Момчето му подаде лист от тетрадка. — Тук пише, че се прощавам с живота заради нещастна любов.
Без да каже нито дума, той стана и го прегърна. Още от самото начало му готвеше тази съдба и изобщо не съжаляваше за това. Какво да се прави — покрай сухото гори и мокрото. Но в последния момент трябваше да му демонстрира любовта и вниманието си.
— Няма да усетиш нищо — прошепна нежно той.
— Зная — изхлипа момчето. — Отче, имам една последна молба. Преди да отида там, мога ли само за минутка да надникна в заключената стая.
Той очакваше този въпрос и изобщо не се изненада.
— Разбира се. — Погали момчето по главата и извади ключа от чекмеджето на бюрото. — От този момент нататък няма да ти откажа нищо. Ела с мен.
Те тръгнаха към вратата и мъжът в черно пъхна ключа в ключалката и го завъртя два пъти. Сетне влезе пръв и се обърна към момчето.
Дори на мъждивата светлина на единствената крушка се виждаше как зениците му се разширяват. Момчето се олюля и неволно се хвана за рамката на вратата, стараейки се да не падне. А след това трескаво преглътна.
Отче, знаех… вярвах, че това е възможно — прошепна то, без да е в състояние да откъсне очи от омагьосващата гледка, която се разкри пред него. — Още от самото начало знаех.
— Разбира се — усмихна се мъжът в черно. — И аз също знаех.