Телевизорът проблясваше в тъмното и показваше зелени бирени запушалки, които се сипеха, описвайки сложни чупливи линии, образуващи симпатичен рисунък. „В свободното си време нашият главен пивовар задължително измисля нещо — обясняваше гласът зад кадър. — А той има страшно много време. И направо се чуди какво да прави, защото ние не си поставяме за цел да създаваме хубава бира. Ние знаем, че тя не е оригинална, но на вас не ви се полага друга. Бира «Ведрачов» — пийте каквото има. Друго няма.“
Килърът пусна покрай ушите си омразната реклама и продължи напрегнато да мисли. Краят наближаваше и трябваше да се подготви за бягството — да събере багажа си, да реши как ще превози златото, след като му изплатят хонорара, и изобщо да не позволи да го заварят неподготвен. Веднага след като отстранеше последната кандидатура, щеше да си разчисти сметките с Копоя, щеше да грабне куфарите си и да хукне към хавайския влак.
Когато откриеха прясната пепел от поредните жертви, вече щеше да бъде далеч. А след две години, когато се порадваше до насита на подземното море, можеше да се позабавлява и с останалия еликсир и да види сметката на онези, които му бяха дошли до гуша, откакто пристигна в Града. Освен Калашников имаше доста такива изроди.
Свръзката му се обади в пет и половина сутринта, когато навсякъде започнаха да палят уличните лампи.
— Имам добра новина. Преди четвърт час пристигна последният куриер. Веднага след като приключа работата си с него, ще се свържа с вас. Трябва да сте готов — чу той гласа, който сякаш звучеше от бъчва. Но това звучене му се стори като сладка музика.
— Прекрасно — отвърна убиецът. — Ще съм готов, когато трябва.
— И още нещо — добави Свръзката. — Имаме още една допълнителна кандидатура, която Поръчителят иска да ви възложи. Ако желаете, ще ви я платят извънредно, но нещо ми подсказва, че ще сте доволен да се справите с нея и безплатно.
Носът го засърбя от любопитство. Разбира се, че нямаше да вземе допълнително пари. Какво значение имаше дали са с един повече или с един по-малко. Един милион златни дублона му бяха предостатъчно или поне достатъчни за определен брой години в хавайския квартал. А когато валутата му свършеше, щеше да измисли нещо друго. За съжаление в този проклет Град нямаше нормални банки, за да държиш парите си в тях, иначе щеше да си направи влог „Вечен“ и да си живее с процентите неограничено време.
Не, банки имаше и те бяха много известни. Същите като онези, които съществуваха на Земята — „СБС-Агро“, „Менатеп“, „Енрон“, „Албания Сървис“. Но от техните услуги се възползваха само неопитни новаци, а останалите вече бяха научили горчивия урок, че ако дадеш спестяванията си в тях срещу огромни проценти, никога няма да си ги получиш обратно. И нямаше никакъв смисъл да се оплакваш.
— Разбрахме се — обобщи той. — Всичко ми е ясно. Много ви благодаря за обаждането.
— Аз ви благодаря за вашата работа. Имате ли други въпроси?
Убиецът малко се поколеба, но все пак попита това, което отдавна го вълнуваше:
— Само един. В какъв срок, след като изпълня поръчката, ще мога да получа парите си?
— О, веднага — отвърна гласът в слушалката след секунда колебание. — След като приключите с изпълнението на поръчката, ми се обадете веднага. И ще се разберем.
— Прекрасно — каза килърът. — Тогава до скоро.
— Дочуване.
Убиецът прекъсна връзката и погледна замислено към прозореца. Това, че Свръзката най-неочаквано се запъна, докато говореха за хонорара, не му хареса.
Шейсета глава
Китайският квартал
6 часа и 42 минути
Калашников се събуди от това, че някой доста силно го разтърсваше за раменете. Той отвори очи и видя пред себе си чорлавата глава на Малинин.
— Къде съм, вашброде? Какво е станало? — попита обезумелият унтерофицер, въртейки трескаво очи, докато се оглеждаше изплашено.
Алексей се протегна спокойно и също огледа наоколо. Обстановката му се стори позната — около тях се виждаха съдрани тапети от вестници, таван с мръсни петна и изсъхнал фикус в ъгъла.
— По всичко личи, че си у нас. Какво те притеснява?