Внезапно вратата се отвори много рязко, а той едва успя да затвори чекмеджето с опасните ампули и дори си удари пръста. В кабинета му нахлу Есенин, който изглеждаше страшно развълнуван.
— Тревога, старче! Викат те при началството.
— Какво е станало там? — попита безразлично офицерът.
— Можеш ли да ги разбереш — обясни му кратко ситуацията Есенин. — Просто ми наредиха да събера всички. Дошъл е някакъв началник от Ведомството и нашите се разтичаха като луди. Тръгвай.
Офицерът заключи чекмеджето с еликсира и тръгна спокойно след Есенин, като пътьом поздравяваше колегите си и се опитваше да отгатне какво би могло да се случи. Може би пак бяха заловили Лумумба да пуска контрабандни банани? Вече имаше такива инциденти, тъй като негрите в Града много страдаха от недостига на тропически плодове. Есенин почука деликатно на дъбовата врата с метална табелка „Директор на Градската митница П.Б. Успекаев“ и се промъкна през вратата, а офицерът влезе след него.
Директорът — едър мъж с бели мустаци, който винаги носеше бели ризи (на Земята двамата се познаваха бегло, макар че той никога не бе харесвал „Бялото слънце над пустинята“, тъй като образите на бойците от революцията в него бяха оперетни), стоеше насред кабинета и разговаряше оживено с един рус мъж с цивилни дрехи на около трийсет години. Покрай тях обикаляше някакъв напет младеж с униформа на Ведомството, а непокорният му перчем се подаваше изпод казашката му фуражка. Цивилният мъж забеляза появата им, извини се пред Успекаев, поздрави учтиво поета и се вторачи съсредоточено в офицера.
— Чувал съм за вас, господине. Мисля, че вие сте господин Андропов?
Офицерът извърна бавно глава. Погледите им се срещнаха.
— Предпочитам да се обръщате към мен с „другарю“ — отвърна със студена усмивка офицерът и намести очилата си. — Имате ли някакви въпроси към мен? Слушам ви внимателно.
Трета част
Целувката на вампира
Всеки си има своя представа за Ада. Аз — също. В моя Ад няма жени, но за сметка на това е пълно с лицемери, които винаги са ме учили как да живея. Никак не ми се ще да попадна там. Но явно ще попадна.
Шейсет и втора глава
Нощният патрул
8 часа и 54 минути
Хензел полагаше огромни усилия, за да не поглежда към масата. Съвсем доскоро, само преди три часа, там лежеше тялото на момчето — жалко, омекнало и с дълги разрези през вените. Приживе той беше виждал трупове много пъти, а след смъртта си — още повече. Но въпреки това кой знае защо изпитваше огромна жалост към момчето. Хлапето веднага му хареса, защото беше смешно, добро и дружелюбно. След като Хензел стана носфератус, не можеше да се каже, че прилича на пресен ананас и всички в най-добрия случай страняха от него, а в най-лошия отскачаха с възгласа: „Ама че изрод!“
Но момчето се отнесе към него така, сякаш му беше много близък приятел, и няколко минути след като се запознаха, го помъкна да пият чай и да ядат сладкиши. Естествено, голяма роля за това изигра любопитството му, тъй като за пръв път виждаше истински вампир, но външността на Хензел не го плашеше и не предизвикваше отвращението му. Както и да е, той се надяваше, че Главният съд няма да даде прекалено тежко наказание на това дете. То очевидно не го заслужаваше.
Вампирът пусна отново видеото, чиято пауза бе натиснал, и се опита да се съсредоточи върху филма „Нощен патрул“. Пълна лъжа! Нима всичко това беше възможно? Ако беше, значи местните вампири бяха некадърници. Нямаше представа как е в другите страни, но в Русия всеки можеше да ги изтрепе. Ами, ако този филм е документален? В такъв случай вампирите в тази държава не бяха извадили късмет и сигурно вече се брояха на пръсти. Жалко, че не го пускаха да излиза от къщата, иначе щеше да се развихри и да покаже на всички какво означава стара школа.
Тежките мисли, които се въртяха в главата му, му пречеха да се съсредоточи върху сюжета. След като момчето ги напусна, той за пръв път се замисли що за човек е господарят. Щом той не изпитваше жалост дори към близките си хора, които го боготворяха като момчето, дали в решителния момент щеше да се спре, преди да пожертва и Хензел? Господарят беше любезен и коректен и никога не повишаваше глас, но в същото време бе пресметлив и безмилостен. „Работи“ с тялото на момчето флегматично, без каквото и да било благоговение или съжаление, точно както го правеше и с другите куриери. За него то се бе превърнало в най-обикновено месо.