Беше също като олигарх, който си седеше в креслото от слонова кост и се наслаждаваше на пурата си за хиляда долара, мислейки си, че всички наоколо треперят над парите му, защото и полицията, и мафията са в джоба му и никой няма да посмее да мръдне пръста си без неговото височайше благоволение. А след това излизаше навън и в сърцето му забиваше нож първият срещнат пънкар, на когото страшно му трябваше една стотачка в зелено за доза кокаин. И на този пънкар цялата куртоазност и знаменитост на милиардера не правеха никакво впечатление.
На убиеца също не му пукаше за неговото положение, за връзките му и за известността му. Той беше получил поръчка и щеше да я изпълни. Просто работата му беше такава. И затова човекът, който бягаше от него, не крещеше: „Ще ти дам повече пари, пощади ме!“ Само щеше да си изгуби напразно силите и времето. Такива хора пазеха изградената си с кръв репутация. И щом бяха приели поръчката, щяха да свършат работата си докрай.
Колко пъти самият той си бе играл със своята жертва на котка и мишка? Наслаждаваше се и се упояваше от треперенето й, от страха й и от мъките й. Разбира се, не биваше да постъпва така, но кой да знае… В сърцето на всеки човек съществуваше негов собствен Глас, който му прощаваше всичко, колкото и страшни грехове да извършеше. Той никога не се бе надявал, че ще му простят, но наивно смяташе, че в Града би трябвало да се отнасят към него малко по-добре. Но сгреши.
Чувстваше, че губи сили. Левият глезен го болеше, сякаш бе пронизан със стрела. Май че бе скъсал сухожилието си. Защо правеше всичко това? А и от какво бягаше? От НЕБИТИЕТО ли? Това беше смешно. Но след като се озовеше в самия пъкъл и се убедеше, че Адът съществува, всеки грешник продължаваше смъртно да се бои, че има и по-лошо. Никой не знаеше къде отиваха онези, чиито гърла бяха изгорени с веществото. Но беше факт, че те не се връщаха обратно… Кога ли най-сетне щеше да свърши тази шибана пресечка?
Той падна обезсилен и запълзя, издирайки ръцете си. Стъпките зад него не стихваха и дори напротив — чуваха се все по-силно и по-близо. Той се сети още веднъж за помощника си и изпсува… Мамка му мръсна, ама че гнусен тип! Ако знаеше по-рано, щеше да откъсне главата на този кретен със собствените си ръце и щеше да я направи на пихтия… Да, и след всичко това иди и прави добро на хората. Когато си звяр, трябва да си останеш такъв завинаги. Ако проявиш моментна слабост, можеш да се смяташ за труп. А щом вече и без това си труп, тогава ще отидеш в НЕБИТИЕТО, което по принцип си беше едно и също.
Той удари челото си в нещо твърдо и то се раздрънча. Беше кофа за боклук. Вдигна глава, огледа се изплашено и видя, че подозренията му са се оправдали — улицата беше задънена. Убиецът нарочно го вкара тук, тъй като знаеше, че на това място няма да има път за отстъпление…
И за какъв дявол повярва на бележката, и дойде на срещата в този пуст район съвсем сам? Стената на сградата беше глуха — нямаше нито един прозорец, нито поне някакво малко прозорче, никой нямаше да го чуе и затова беше безполезно да вика за помощ. Той се приближи до ронещия се от влажната жега бетон, фигурата с черен шлифер неумолимо се приближаваше. А може би все още имаше шанс? Ха-ха-ха! За какви шансове можеше да става дума, когато само една капчица от веществото беше достатъчна да сложи край на всичко.
Килърът просто щеше да пръсне водните капчици и той дори нямаше да успее да се отдръпне. Все пак до този момент убиецът без проблеми беше ликвидирал петима, включително и якото биче Франкенщайн. И защо не осъзна още при първия или най-късно при втория тур, че НЕБИТИЕТО застрашава и него? Кретен! Ето защо, надценявайки могъществото си, сега влезе в капана, забравил напълно за уличния пънкар със сгъваемия нож също като някой главозамаян от собствената си сила олигарх.
Той се изправи. Щом трябваше да умре, поне не биваше да е на колене. През последните шестстотин години той вече умира два пъти и двата пъти всички наоколо възхваляваха храбростта му — първо турците, а после и англичаните. В такъв случай трябваше ли да се бои от НЕБИТИЕТО, щом най-лошото, което можеше да му се случи, вече му се бе случило? Неприятно бе само това, че този път това щеше да стане непредвидено, макар че и на Земята малко хора бяха готови за смъртта си и всички си мислеха, че точно те ще живеят вечно. Но смъртта спазваше принципа си да спохожда човека мълниеносно, за да може в най-неочаквания момент да се ухили в лицето му с мъртвата си беззъба усмивка и да изхърка през зиналата си изгнила паст: „Изненада!“