Убиецът се приближи толкова много, че вече можеше да го види добре. Носеше черен шлифер и ботуши от тъмна кожа и беше среден на ръст. Ако преди това го беше срещнал на улицата, дори нямаше да го забележи. Килърът извади от джоба ръката си, в която проблесна стъклото на дългата тънка мензурка, и човекът се озърна обречено наоколо. Не, нямаше къде да се дене оттук. Добре де, все пак щеше да се опита да окаже съпротива. Кой знае, може би веществото щеше да подейства и на килъра и тогава двамата щяха да излетят заедно за НЕБИТИЕТО. Той се приготви за скок…
Килърът отметна внезапно ръката си назад и дръпна непромокаемия плат. Качулката се свлече настрани и пред изплашения поглед на жертвата се разкри познато добре поддържано лице, което той виждаше всяка година в Деня на всички мъртъвци.
— Мили боже! — прошепнаха устните му отдавна забравената и строго забранена в Града дума, която дори и на Земята бе употребявал само като дете. Пред очите му притъмня и той се подпря на стената, за да не падне, но не се удържа и се свлече на асфалта.
— Не — отвърна убиецът и направи крачка към него. — Знаеш ли, това изобщо не е той…
Шейсет и четвърта глава
Изчезналото вещество
9 часа и 37 минути
Генерал Лебедев въртеше волана на микробуса с такава ярост, че Малинин вече неведнъж се сгърчваше на седалката. Дори и той не можеше да си представи толкова бясно каране. Унтерофицерът знаеше, че ако катастрофират, нямаше да му се случи нищо, защото все пак не бяха на Земята. Е, щяха да пообгорят малко. Но просто не можеше да направи нищо с чувството си за самосъхранение.
На два пъти Малинин примижа, когато, подрънквайки със звънчетата си, право върху тях връхлиташе индийски автобус, но всеки път шофьорът избягваше сблъсъка буквално на сантиметри. „Печен пич — помисли си с уважение унтерофицерът. — Сигурно на Земята е бил голямо началство, след като кара така и не му пука от нищо.“
Малинин малко се притесняваше в присъствието на Лебедев. Нямаше съмнение, че всеки капрал от Ведомството беше по-висок по ранг от един земен генералисимус, пък и в Града сигурно имаше генералисимуси, които миеха подовете на градските тоалетни. Но просто не можеше да изневери на военните си навици и тъй като този човек беше истински генерал, ръката му сама се вдигаше към козирката. През цялото време, докато пътуваха, Лебедев мълчеше мрачно и Малинин усети, че трябва да разведри обстановката.
— Днес времето е много хубаво — каза той и моментално осъзна, че е изтърсил глупост, защото времето в Града винаги беше лошо или много лошо.
— Вярно — избоботи Лебедев и пресече пътя на поредния автобус. — И какво от това?
— Нищо — смути се Малинин. — Казах го просто така.
— Нямаш ли си друга работа? — попита го директно генералът.
— Ами… — измънка Малинин. — Разбирате ли, аз…
— Ясно — прогърмя Лебедев. — Тогава ще направиш следното: легни и прави лицеви опори!
— Какво? — облещи очи Малинин.
— Тъкмо да не ти е скучно — обясни му генералът. — Защо стоиш? Времето тече!
Най-неочаквано Малинин осъзна, че вече е на пода на микробуса и че бодро и енергично изпълнява нареждането. Ако човек е служил в армията, нямаше смисъл да се съпротивлява на заповедите, защото започваше да ги изпълнява машинално, сякаш имаше някакъв чип в себе си. „Раз! Два! Три! Четири!“ — повтаряше си унтерофицерът, повдигайки тялото си нагоре, подпрян на юмруци, и проклинайки себе си, че вбеси Лебедев с идиотската си реплика за времето.
Преди двайсет минути му се обадиха от електронния отдел на Ведомството и му казаха, че най-сетне са успели да установят кой е измъкнал паролата от архива на компютъра. Първо бяха звънили на Калашников, но негово благородие отново беше изключил мобифона си, защото разпитваше Андропов сам в кабинета си. Оказа се, че онзи, който се бе опитал да разбие сейфа, беше доста печено момче й бе използвал най-новата програма Hide IP Platinum, с чиято помощ можеше да зашифрова собствения си електронен адрес и да посочи съвсем други координати.
Хакерите от Ведомството първо бяха започнали да проверяват IP на някакъв далечен компютърен специалист в замръзналия девети кръг. Явно там това беше единственият компютър. И още дълго щяха да се щурат из Хелнет като слепи котета, ако в отдела не бе започнал работа един загинал питерски геймър. Младежът беше ровил в Word of Warcraft цели четирийсет и осем часа, забравяйки дори да яде и да пие. А след две денонощия паднал от стола със сърдечна криза, но преди това не забравил да кликне на save.