Той хвърли в куфара любимата си хавлиена кърпа, избродирана с червени розички. Върна се при нощното шкафче, върху което в чинийка бе оставил пластмасовата карта — електронния паспорт на името на Рамиро Гонзалес, който бе купил в китайския квартал. В него вече бяха нанесени отпечатъците от пръстите му, сканираните му ириси, анализът на неговото ДНК и коригираната компютърна снимка. Всичко беше като по ноти и нямаше да се натъкне на никакви проблеми, когато си купуваше билет.
Естествено, рано или късно на работното му място щяха да се усетят, че го няма, но по това време вече никой нямаше да знае къде да го търси. А след половин година, когато откриеше нужните хора, щеше да плати за сложната, но необходима операция, с която да променят структурата на ирисите му и да присадят нова кожа на пръстите му. Това трябваше да се направи, за да смени данните в паспорта си, и тогава вече нито една компютърна база-данни нямаше да го открие. Имало такъв човек, но вече го няма.
Изображението на жената, което за по-сигурно беше затиснато с чаша до чинийката, се намираше до паспорта. Той хвърли бегъл поглед към гланцираната повърхност на снимката. Това щеше да е прекрасен заключителен акорд. Всъщност той смяташе почти всички фрагменти от новата си работа за прекрасни, но му беше особено приятно да се занимава с жените. Щом приключеше със събирането на багажа си, щеше да помисли как да се срещне с жертвата.
Смяташе да се наслади на убийството малко по-дълго от обикновено, защото след това кой знае кога щеше да се заеме с работата, свързана с хладната мензурка в джоба му. А след заключителния акорд можеше да очаква и появата на глупавия копой, който щеше да се натъкне на сюрприза.
За бягството беше най-добре да избере нощния влак, та вездесъщата фрау Браунщайнер да не забележи, че излиза с куфар в ръка, пък и останалите му съседи също нямаше нужда да знаят това. Той взе подробното разписание на влаковете още при последното си посещение на гарата. Никой не можеше да го обвини в липса на предвидливост. Естествено, мотрисите често се бавеха или закъсняваха, но какво да се прави.
Килърът сложи дезодоранта си върху кърпата и напъха чехлите си отстрани. Щеше да хвърли черния си шлифер в куфара малко по-късно, след като си „поговореше“ лично с Калашников. Оказа се, че Свръзката е прав и той с удоволствие се съгласи да ликвидира копоя безплатно. Това не беше работа, а истинска наслада. Направо беше поразително до каква степен съвпадаха желанията им с Поръчителя. Жалко, че нямаше да може да стисне ръката на този човек и да поседнат заедно на чаша вино в някое кафене, защото страшно много си приличаха. Но какво да се прави — такава беше съдбата.
Ала от вчера не можеше да се отърве от една неприятна мисъл. По време на последния им разговор Свръзката малко се запъна, преди да отговори на въпроса му кога ще е най-добре да получи хонорара си. Какво ли означаваше това?
От гледна точка на някой холивудски филм беше най-правилно да предположи, че този човек щеше да изчезне с парите. Че защо не? Все пак не се намираха в дом за благородни девици. Как му казваха на това на жаргона на престъпниците? Прецакване ли беше?…
Убиецът заряза събирането на багажа и седна на леглото, за да обмисли положението. И внезапно се озърна, тъй като не го напускаше неприятното усещане, че нечий съсредоточен поглед буквално пронизва гърба му. Както би трябвало да очаква, зад него нямаше никого. Нито инфрачервена видеокамера, нито маскиран шпионин. Просто му се бе сторило.
„Когато нещо ти се струва, трябва да се прекръстиш“ — спомни си той старата поговорка и се подсмихна.
Шейсет и осма глава
Изчезналото звено
11 часа и 41 минути
Застанал на колене пред изгубилия съзнание охранител, Калашников разтриваше остатъците гореща пепел в дланта си и усещаше непреодолима горчилка в устата си. От Андропов не беше останало нищо и този път бяха изгорели дори й зъбите на жертвата. Ако Малинин не беше до него, той щеше да се разридае.
Какво щеше да прави сега? Как можа да остави в затворената стая човека, който разполагаше с изключително ценна информация, заедно с онзи малоумник от Сицилия? Главозамаян от успехите, се бе поддал на моментната си еуфория и ето какво се случи. Сега това плувнало в мас животно лежеше на пода, а на неговата глава се бяха стоварили едно току-що извършено убийство, един неизвестен килър и един основен свидетел, превърнат на пепел. Пълна катастрофа.