— Ще изпадне в паника — изсумтя Ван Ли. — Или ще се окопае на дъното. Може би убийството на Дракула е било последно, а може и да не е. Но за да разберем това, трябва да открием самия убиец.
— И как ще намерим тази твар? — Калашников не се сдържа и се изплю на пода. Храчката му се приземи точно до многострадалното тяло на охранителя. — Не виждаш ли в какво положение сме изпаднали? Току-що прекъснах всички нишки, които водеха към килъра. А освен това…
Той замълча. Как можа да забрави това? Когато Малинин нахлу комично в кабинета му, Андропов се разсмя… Той си спомни думите, които генералният секретар изстреля насмешливо в лицето му: „Само ви бива да въртите снимките им по телевизията, ако бях аз, щях да го открия за пет минути.“
Да го открие. Каторжникът от каменоломната, сипаничавият старец със златните пагони на генералисимус. Йосиф Сталин, който се бе скрил из джунглите на Града, беше последната надежда да стигне до убиеца. Макар и да не знаеше името му, Сталин би трябвало да е осведомен кой щеше да е следващият убит. Шефът беше прав, като каза, че трябва да го открият на всяка цена. Но това просто му изхвърча от ума…
Алексей плъзна поглед по служителите от оперативната група.
— Ван Ли, Малинин, Истевас, останете. Моля другите да почакат в коридора, трябва да обсъдим нещо. И, моля ви, измъкнете навън този шопар. Всички митничари трябва да сдадат телефоните си. Новината за смъртта на Андропов не бива да излиза по телевизията. Запомнете, че всеки от вас отговаря с главата си за това. Аз лично ще разкрия кой се е обадил.
Момчетата сграбчиха охранителя за краката и го помъкнаха навън. Калашников изчака и последния човек да излезе и се обърна към присъстващите. Но не успя да изрече нито дума.
— Бих искал да зная какво става тук? — разнесе се глас, който заекваше от ярост.
На вратата се появи добре познатата на всички фигура с рога на козел.
Шейсет и девета глава
Мълчанието
12 часа и 51 минути
Мъжът в черно се поклащаше, почти изпаднал в транс, и повтори буква по буква името на Свръзката, движейки ръка над вибриращата чиния. Очите му бяха забелени до такава степен, че ирисите им изобщо не се виждаха, а брадичката му трепереше. Напуканите му устни мърдаха, без да издават звук. Чинията глухо звънна. Нищо… Отново не постигна нищо. Той започна да подозира, че със Свръзката се е случило нещо лошо. Способностите, които откри в себе си след взрива, бяха ограничени и човекът в черно можеше да установи спиритичен сеанс само с отделни личности от отвъдния свят. Ако не беше така, щеше да има прекрасната възможност да си контактува директно с Изпълнителя… Но когато мъжът в черно многократно се опита да се настрои на неговата вълна, усещаше само леки пробождания като от ток и нищо повече.
Връзката с мъртвите не зависеше единствено от медиума, а и от състоянието на душата на покойника. Някои охотно влизаха в контакт, например любимецът на всички медиуми — френският император Наполеон Първи, но на други мозъкът им сякаш беше зазидан с тухлена стена и колкото и да се мъчеха, не можеха да проникнат дори и в една молекула от разума му. Разбира се, контактът щеше да е по-добър, ако разполагаше със „сувенир“, тоест с частица от онзи, с когото се опитваш да се свържеш, защото духът на покойника задължително щеше да се устреми към „собствената си миризма“. Веднага щом облажената с хиляда долара възрастна прислужница, треперейки от страх, му донесе два косъма от една близка роднина на Андропов, контактът му със Свръзката стана толкова ясен, сякаш си говореха по телефона.
Отново не последва нищо. Нямаше никакъв отклик. Какво ли би могло да се е случило, при положение че вече цял час се опитваше да се свърже с душата на Андропов, но се натъкваше на някаква гъста субстанция — на непрогледен мрак, от който не долиташе нито дума, а отчаяните му викове потъваха в него като в блато? Тази сутрин с удоволствие зачеркна с червен молив следващото име в списъка и си помисли, че остават броени часове, за да постигне дългоочакваната цел, а сега — ето на!