Днес двамата със Свръзката трябваше да обсъдят как да постъпят с Изпълнителя. Мъжът в черно продължаваше да се възхищава от професионализма на килъра, но нямаше откъде да вземе един милион златни монети, за да му плати за труда. В качеството на основно платежно средство в Ада от средновековието насам бяха възприети старинните испански дублони, с помощта на които дяволът съблазняваше душите, както смяташе инквизицията, и това увеличаваше няколко пъти стойността на всяка монета. Пък и колко куриери щяха да са му необходими, за да изпрати такава камара пари? За щастие на този етап Изпълнителят изобщо не подозираше, че могат да не му платят. Само че не се знаеше какво щеше да направи, когато разбере, че неговият касиер има сериозни проблеми. Но беше абсолютно сигурно, че човекът нямаше да се зарадва на това.
Синята чиния от саксонски порцелан жално иззвъня и мъжът в черно машинално я удари с ръка. Усещането му за транс, в който съзнанието му бе изпаднало, постепенно започна да го напуска. И изчезна. Добре де, след малко щеше да се опита отново, може би нещо се случваше със самия него и той не можеше да се съсредоточи правилно. Естествено, че при такова напрежение нервите му се късаха. Трябваше да се успокои, да поспи един час и да опита отново. Защото тя изпълняваше ролята на антена или на обикновено радио и понякога се натъкваше на смущения, когато се опитваше да я настрои на нужната вълна.
А. сега щеше да слезе в мазето, за да разбере какво става с Хензел. През последното денонощие момчето май че съвсем се вкисна — седеше тъжно, наливаше се непрекъснато с водка и се блещеше срещу телевизора. Вампирът не прояви интерес към свинската кръв, която му донесе от пазара, макар че би трябвало да й се зарадва като хлапе на сладолед, и червената течност се съсирваше в тубата. Явно му беше писнало да седи в мазето.
Той си облече леко яке, излезе навън и моментално се натъкна на човек, когото точно в този момент никак не му се искаше да види. Лицето му помръкна и придоби скръбно изражение.
— Здравейте, отче! — каза жизнерадостно охраненият мъж с двойна брадичка и със сива фуражка, която едва се крепеше на плешивата му глава. Току-що беше смачкал с ток захвърления на земята фас и вече палеше следващата цигара.
— Добър ден, синко — отвърна мъжът в черно и оправи полите на расото си. Сетне хвърли бърз поглед към спрялата наблизо боядисана в синьо и бяло кола. В нея нямаше никого. Мъжът бе дошъл при него сам, така че нямаше нищо страшно.
— Нещо спешно ли има, Артьомий Петрович? Моля да ме извините, но бих искал да остана сам, за да се помоля за душата му… Нали знаете какво ми се случи…
— Това е ужасно, направо е ужасно — изгрухтя лейтенантът и облъхна лицето на събеседника си с кисела смесица от алкохолни пари и цигарен дим. — Кой би могъл да допусне, че на Иванушка може да се случи такова нещо? Най-неочаквано взе, че изчезна. И дори не открихме тялото му. На брега на реката намерихме само една бележка, че слага край на живота си, и парче от дрехите му. Претърсихме водата с пръти, но тялото го няма. Сигурно течението вече го е отнесло или е заседнало в коренищата. И колко трябва да си влюбен в една жена, че само на седемнайсет години да се хвърлиш в пропастта, а?
— Тежко ми е да обсъждам това, Артьомий Петрович — каза тихо, но настойчиво мъжът в черно, загледан в земята. — Сърцето ми не е от камък, боли ме. Познавах Иван от дванайсетгодишен. Още по това време той не гонеше топката с момчетата, а постеше. Когато научих, че момчето е посегнало на живота си, за мен Адът се отвори. Аз му бях като баща… а той не се посъветва с мен… Не дойде да ме попита… Не сподели… Щяхме да се помолим заедно и болката в душата му може би щеше да стихне.
Лицето му беше сгърчено от истинска скръб и сякаш всеки момент щеше да се разплаче. Но по нетърпеливия вид на служителя на закона си личеше, че е дошъл по съвсем друг въпрос и в момента само спазва нужната в такива случаи куртоазия, без да се интересува от съдбата на младия самоубиец.
— Да, да, да — изстреля с картечна скорост удивлението си милиционерът, всмуквайки жадно дима от фаса си. — На нас, разбира се, работата ни е такава, на всичко сме се нагледали и направо сме закоравели… Отбих се при вас да ви изкажа съболезнованията си и между другото да се поинтересувам дали, къх-къх-къх… Скоро при нас се очаква да пристигне нова партида трупове от Москва, та исках да попитам… Дали мога да разчитам на вас, или трябва сам да ги заровя?