Мъжът с расото избърса сълзата от бузата си.
— Извинете ме, но в момента нищо не ми се прави, Артьомий Петрович — каза, загледан в тъмните очертания на дърветата в далечината. — Още не съм се съвзел. Когато ТОЙ ми даде сили, пак ще се заема с това. Но на този етап не мога да върша нищо, всичко се изплъзва от ръцете му.
Лейтенантът съвсем ясно осъзна, че този път поделението му няма да отиде със служебни пари на сауната с момичета и ще трябва да платят сами погребението на клошарите. Това не му харесваше особено, но нямаше как да влезе в спор.
— Ох, ох, ох… Разбирам ви, как да не ви разбирам, отче… Ужасна работа, толкова е млад… — заговори лейтенантът и също помръкна, тъй като имаше сериозна причина. — Но какво да кажа, сълзите не лекуват мъката. Всички ще отидем там и вие, отец Андрей, много добре знаете това.
Той още дълго говори, докато мъжът в черно гледаше тлъстата му физиономия и насмешливо си мислеше: „Няма да е зле да поканя това ченге в мазето и там да го запозная с Хензел.“ Жалко, че се налагаше да пропусне тази прекрасна възможност, но изчезването на тази свиня с фуражка просто нямаше как да се скрие. Сигурно вече бе успял да раздрънка по телефона на цялото поделение, че отива при отец Андрей да се разбере за труповете.
— Виждам, че направо сърцето ви боли за Иванушка, синко. — Сведе той скръбно глава. — А на мен не ми остава нищо друго, освен да се моля за неговата заблудена душа. Това е всичко, което мога да направя. Утре ще отида при родителите на момчето, защото те са бедни хора и трябва да им се помогне.
Щом чу думата „помощ“, милиционерът се разбърза, оправдавайки се, че има спешна работа, свързана с борбата с хидрата на престъпността. Мъжът в черно изпрати любезно госта си до служебния форд. Колата нададе вой и се понесе напред, осветявайки с фаровете си листата на дърветата, които трептяха тревожно. Задаваше се буря. Отец Андрей изчака колата да се скрие зад завоя и се отправи към мазето.
„Всички ще отидем там“ — стрелнаха се през ума му баналните думи на ченгето. „Да, скъпи мой. Точно така е“ — си каза.
Седемдесета глава
Том кха кхай
13:00 часа
Не, ама какво чак толкова намираха хората в това кафе? Изобщо не можеше да разбере. Това беше просто една горчива и тръпчива напитка, която не можеше да се пие без захар и предизвикваше пулсиращо главоболие и киселини в изтръпващия от подобна гавра стомах. Да, какво ли още щеше да причини на човечеството любовта му към модата. Първо силните на деня започваха да пият разни неизвестни чуждестранни напитки, а техните поданици сляпо им подражаваха, обзети от завист. И изобщо не се знае какво щеше да стане с кафето, ако Турският султан не го бе харесал. В Централна Африка от векове сутрин също пиеха тонизиращ палмов сок, но той изобщо не бе станал популярен в Европа. А пък бушмените, които обитават сухата пустош, дори пиеха нощна роса от листата на пустинните дървета и нима би могло да съществува нещо по-натурално от това? Но и то не беше излязло на мода. Проклето да е това кафе!
Юда побутна настрани чашата с прекрасно приготвено капучино. За толкова години той така и не можа да свикне с него, но упорито го пиеше всеки ден. Най-много му харесваше да се прави на модерен човек, защото това го открояваше в положителна посока сред останалите, които се намираха заедно с него в пещерата в Маслиновата горичка. Трудно е да си представиш, да речем, апостол Павел с костюм „Армани“, с хавайска пура в устата и с лаптоп, но тук той изглеждаше точно така. Юда се смяташе за най-умния и най-развития от тях, който умееше да оцелява във всякакви условия. Жалко, че ТОЙ не оцени това.
Тринайсетият не се съмняваше, че офицерчето няма да постигне резултата, който той страстно желаеше от две хиляди години, сънувайки как разговаря с НЕГО спокойно като с равен, докато се разхождат из Гетсиманската градина… Но в същото време дълбоко в душата си таеше плаха надежда, че това може да се случи? Измина съвсем малко време, преди окончателно да се убеди, че чудеса просто не се случват. Както винаги ТОЙ пренебрегна молбата му. Какво пък, толкова по-зле за НЕГО. Докато двамата с шефа се правеха на господари на положението, някой бе намерил Книгата и скоро щеше да извърши онова, за което тези двамата никога нямаше да се досетят. Може би дори трябваше да му благодарят, само че никога нямаше да успеят да направят това.