Калашников извади телефона си и изпрати на Малинин SMS с въпроса: „Как е шефът?“, след което получи изчерпателен отговор: „Беснее“. Алексей се подсмихна и изпрати втори SMS: „Можеш ли да слезеш долу?“ Мобилният телефон изпиука, тъй като получи следващото съобщение и замига в отговор: „Ей сега“.
След три минути Малинин се появи долу. Докато шефът беснееше, той предвидливо бе застанал близо до вратата и сякаш бе проявил седмо чувство. Видът му беше толкова смачкан, сякаш го бе прегазило стадо слонове. Помътнелият му от поредните несгоди поглед продължаваше да излъчва съчувствие към началството, което бе изпаднало в немилост.
— Съжалявам, вашброде — завъртя глава Малинин. — Той е озверял до крайна степен, все едно че е станал с лявото копито. Още малко и май ще се наложи да построят сградата на митницата отново. Вече трети път гасим пердетата. Сигурно ме повикахте да ви помогна да изнесете нещата си от кабинета, нали?
— Не, братле — разсмя се Калашников. — Нещата ще ги изнасяме после. Но първо ще отидем в кантората, ще вземем от зеленото шкафче една опаковка с взривно устройство С8, в случай че не ни се зарадват и не ни отворят вратата. А след това ще отидем да посетим някои хора. Ти ще се отбиеш при Троцки и Борман, а пък аз ще отида на гости у Мюлер. Ще позвъниш на вратата и ако усетиш някакво колебание от другата страна, без да се замисляш, ще взривиш цялата стена. Надявам се, че дотук всичко ти е ясно?
Малинин кимна. Всичко му беше му ясно, с изключение на едно — защо правеха това. Но той не посмя да зададе въпрос на строгото си, пък макар и бивше началство, за да не чуе отново нелепото определение за умственото си състояние.
Фаневска и Лундарьова, които дояждаха разтопения сладолед, отскочиха встрани, когато форсиращото беемве профуча покрай тях и едва не се сблъска с автобуса. И не стига, че купичката на едната от събеседничките падна, но на това отгоре водата от калната локва опръска елегантните им обувки от крокодилска кожа, купени в китайския квартал. Изопнатите лица на двете дами се извърнаха към изчезналата кола, която продължаваше да свири неистово с клаксона си и да се носи напред, сякаш бе праведник, който бяга от дявола.
— Едиот — изрече спокойно Фаневска, след като се изплю и оправи прическата си. — Честна дума, милинка, направо не може да се живее от тези пеонери зад волана. Интересно закъде бърза? И без това се е озовал тук най-малко завинаги!
— Животно — съгласи се интелигентно Лундарьова и вдигна внимателно купичката.
Когато стигна до апартамента на Мюлер (нещо, което се оказа доста трудно, тъй като асансьорът не работеше, а бившият шеф на Гестапо живееше на трийсет и шестия етаж в един стар петстотинетажен блок), Калашников извади внимателно загадъчна плоска тръбичка от джоба си. Допря нежно нелегалното подслушвателно устройство до вратата (миналата седмица тази покупка му костваше десет златни монети) и замря за няколко секунди. А скоро лицето му се озари от щастлива по детински усмивка. Ако можеше, щеше да се разкрещи от радост. Невероятно, колко просто се оказа всичко! Да, явно трябваше да се върне в кафенето и да обсипе с цветя онези две клюкарки, които го тласнаха по верния път, защото гласът на Сталин с характерния акцент, който се разнасяше отвътре, не можеше да се сбърка с никой друг. И така, той беше тук.
Калашников понечи да посегне към бутона на звънеца, но отдръпна ръката си. Не, тая няма да я бъде! Кой е казал, че хитрият генералисимус за всеки случай не е предвидил път за отстъпление? Докато той звънеше, Сталин можеше да се измъкне през някоя тайна врата, която водеше към друго жилище, или да изскочи през прозореца. Той се замисли дали да не извика оперативната група. Но кой щеше да дойде? В момента всички се тресяха от ругатните на шефа, а освен това сега никой от служителите вече не беше на негово подчинение. Калашников извади взривното устройство от кожената си чанта и го претегли в дланта си. То беше абсолютно достатъчно и ефектът на пълната изненада му бе гарантиран…
Малинин му се обади, когато щабскапитанът натикваше Сталин в колата. За да избегне неочакваните номера от страна на вожда на народите, Алексей щракна златните белезници за VIP-арестанти на своята китка и на китката на Сталин.
— Вашброде — разхленчи се жално унтерофицерът. — Направих всичко, което ми казахте, но нищо не излезе. Позвъних, представих се както си му е редът, показах картата си пред шпионката и обясних, че искам да огледам жилището, но оня помияр Троцки категорично отказа да отвори вратата. Разкрещя ми се, започна да ме нарича слуга на империализма и някаква си хидра. И аз сложих взрива, както се разпоредихте. Само че от взрива рухна целият вход. Едва успях да се измъкна оттам, една тухла ме удари по главата и сега седя до развалините и се чудя дали да го изравям оттам?