— Аз може и да съм бил президент, но за съвсем малко — пенеше се Каскадов, — а само след шест месеца тук ме обръснаха и ме изпратиха в казармата на срочна служба. Аз ги питам: „Две години ли ще бъда в казармата?“ А „дядовците“ се кискат и ми викат: „Не, новобранецо, две хиляди години ще бъдеш кашик и ще белиш картофи за целия батальон.“ В такъв случай кога пак ще стана генерал?
Килърът сграбчи напуканото по време на полетите си към екрана дистанционно устройство и включи омразния телевизор. Но от новини нямаше и помен, а предаването „Зад бариерата“ лееше сълзи и сополи. Този път герои бяха Джон Кенеди и цяла орда негови любовници, а темата на предаването беше „Всички мъже са педали, импотенти и пияници“. Участниците крещяха един срещу друг толкова силно, че не се чуваше нищо, а водещият се кискаше демонично на пътечката между столовете.
Убиецът се отчая съвсем, дръпна плътната завеса и погледна през прозореца, но неоновата реклама на новия таблоид върху стената на съседния блок също не съдържаше никаква полезна информация. Първата страница обещаваше пикантни снимки на някакъв папарак, който с помощта на нов суперобектив успял да заснеме Марлене Дитрих без сутиен в банята. Като се имаше предвид, че кинозвездата бе умряла на деветдесет години, тази съблазън беше твърде съмнителна за читателите. Макар че старицата като нищо би могла да се подмлади.
Носеха се слухове, че от половин година насам чевръстите китайци бяха подхванали нов бизнес на черно в Града и предлагаха нелегални пластични операции на престарелите звезди. Отначало всички се юрнаха при тях на тълпи, но скоро хирурзите на черно или по-точно жълтите хирурзи доста се компрометираха. Подстрекаван от любовницата си, френският актьор Луи дьо Фюнес направи корекция на бръчките край устата си, но специалистите се престарали и в резултат на това устата и очите му престанаха да се затварят. Нещастникът изглеждаше направо ужасно. На свой ред Ведомството организира хайка за подмладените звезди, тъй като правилата на Града строго забраняваха да се променя външността, и заловените бяха изпращани принудително да коригират лицата си. Възвръщаха предишния им вид, но под формата на наказателна санкция ги правеха с петдесет години по-стари и два пъти по-грозни.
Да му се не знае! Какви бяха тези мисли, това на нищо не приличаше! Отдавна вече трябваше да се заеме с работата си, а той седеше до прозореца, блещеше се срещу идиотската реклама и си мислеше за разни глупости. Добре, дори и да допуснеше най-лошия вариант — че Свръзката е решил да цуне паричките му, по принцип това щеше да е доста забавно, защото двамата живееха в един Град и макар да имаше цели седемдесет милиарда съграждани, този човек пак не би могъл да се скрие. Щеше да започне да го издирва, използвайки влиятелните си приятели от Ведомството, и нямаше начин да не го намери.
Освен това той все още разполагаше с доста голямо количество еликсир. А Свръзката вече нямаше. Нима сам по себе си еликсирът не беше богатство? Сума богаташи щяха да изцакат огромни пари, за да се сдобият с възможността да изпратят в НЕБИТИЕТО някой свой стар враг, който от столетия им боде очите из улиците на Ада. Може би някой обитател на Града с много тежко наказание щеше да поиска доброволно да отиде във въпросното НЕБИТИЕ. Общо взето, имаше доста варианти и можеше да избира. Каквото и да се бе случило със Свръзката, той щеше да ликвидира последната кандидатура. Поръчителят беше почтен човек и щеше да намери начин да изпрати хонорара му, в случай че в последния момент довереното му лице изчезнеше с парите.
Както и преди седмица, точно преди убийството в гримьорната на Мерилин Монро, килърът потръпна, когато докосна с език изображението на добре познатата му жена, която трябваше да стане обект номер седем. Синкавият му език остави влажна диря по повърхността, а капчиците слюнка осеяха красивото властно лице и присвитите студени тънки устни. Това беше скица с молив на някакъв неизвестен художник от XVI век, която бе заснета като картичка. Убиецът изпита вече познатия сладостен трепет и раменете му зиморничаво потръпнаха.
Той се вълнуваше преди първото убийство, вълнуваше се и преди последното. Какво да се прави, след като човешката природа беше такава, независимо дали се намираше на Земята или в Ада. Килърът стана и удари коляното си в масата. Мизерното малко жилище не беше достойно за високото му положение, но колкото и жалби да писа до Главния съд, те нямаха никакви последствия. Хората, с които се бяха отнасяли свински приживе, не получаваха никакво уважение и след смъртта си и това трябваше да се напомня непрекъснато на всички, които наивно разчитаха да получат справедливост на другия свят.