— Между другото, това е твой личен гаф — озъби се шефът. — Не биваше да сваляш очи от него! Както и да е, да оставим това… Намери Сталин, разбра за Книгата и за всичко това заслужаваш похвала. Между другото, ето ти един любопитен документ. — Босът дръпна чекмеджето на бюрото си и извади оттам лист от оризова хартия. — Както установиха в отдела по криминалистика, след като сравниха изследванията, на всички места в града, където бяха извършени убийствата, са открити ясни отпечатъци от гуми на един и същ велосипед. Остават, защото асфалтът е мек и се разтапя от жегата. В онази задънена улица, в която килърът гениално вкара Дракула, също има такива следи, дори се вият в кръг. Велосипедът е стар, с големи колела, произведен е от немска фирма, довоенен е, както се изразяват в Русия отскоро. Общо взето, не зная дали на този етап това може да помогне на разследването, но ти за всеки случай вземи документа.
— Ще е грях, ако откажа — взе Калашников протегнатия лист. — Само че вече е време да тръгваме. Ще отида да се разпоредя за Сталин, а вие се пригответе. И без това вече закъсняваме.
Ако ситуацията не беше извънредна, шефът едва ли щеше да му прости подобно фамилиарно отношение, но сега не обърна внимание на това, а стана послушно от креслото и тръгна към гардероба си, защото се канеше да се появи пред тази жена облечен със строг костюм.
Мария-Антоанета за пореден път си помисли, че наистина не можеше да се ориентира в земния живот, но, изглежда, в задгробния се ориентираше още по-малко. Когато Калашников излезе от кабинета на шефа, не само че беше цял и невредим, но на всичкото отгоре беше ухилен до ушите. И тя реши, че нещастникът е полудял. Неизменно спокойният шевалие потвърди опасенията й с това, че когато мина покрай нея, направи крачка встрани и целуна горещо кралските й устни. В същото време ръката му се задържа за две секунди от дясната страна на бюста й на мястото, което бе докосвал единствено Луи XVI и още около стотина нейни любовници. След като извърши този кощунствен ритуал, Калашников се облиза и без дори да погледне към стъписаната секретарка, се понесе като вихър към асансьора и изчезна зад вратите му.
Мария-Антоанета постоя известно време със зяпнала уста и се сети, че все пак трябва да поработи малко. Но още не бе успяла да докосне клавиатурата, когато от кабинета излезе самият шеф, облечен с елегантен сив костюм, с цилиндър между рогата и с бастунче от слонова кост. Той се завъртя контешки пред огледалото, намигна на онемялата кралица и изчезна плавно през входната врата.
„Хората се обличат така, когато отиват на среща… На среща с много близък човек… Калашникоф също изхвърча от кабинета страшно щастлив… Да не би и двамата… Какво?!“
Последната дума се стрелна през главата на кралицата по време на почти безтегловния й полет от стола. Парфюмираният й с контрабанден парфюм мозък не можа да издържи на внезапния щурм на страшната информация и Мария-Антоанета припадна.
Седемдесет и шеста глава
Плюсове и минуси
18 часа и 20 минути
Без да вдига пръсти от изящно обработената кост, Тринайсетият побутна елегантно офицера по гладката повърхност, а фигурата се плъзна по дъската, направена от черно дърво и бял нефрит. А какво ли щеше да стане, ако направеше така? Не. Така май че щеше да се оголи. Противникът му без проблеми можеше да пробие от фланга, да му вземе коня и току-виж до мат останали само два хода. М-да, ситуацията беше неприятна. А как ли щеше да постъпи опонентът му?
Юда обърна столчето, завъртайки го около оста му, и застана пред „белите“. Толкова години играеше шах сам със себе си и бе разработил толкова много комбинации, че за пет минути можеше да бие всеки гросмайстор. Трудно бе да се каже какво не е вършил през тези две хиляди години само за да убие времето си. Но дали се радваше, че старото му желание скоро щеше да се осъществи?
В това се състоеше целият проблем. Ако даваше интервю по телевизията, без съмнение щеше да признае с усмивка: „Да! И още как!“ Но в моментите, когато не преливаше от радостно настроение, Тринайсетият потискаше вътрешните си изблици на безпокойство. Потъвайки в тревожните си сънища, Юда се боеше да си зададе въпроса, дали наистина иска Черният ангел да прекрачи от мрака в реалността?
Без съмнение Тринайсетият щеше да си изкриви душата, ако кажеше, че сегашното състояние му харесва, защото самотата можеше да подлуди всекиго. Не, всъщност Юда изобщо не се тревожеше за това. Плашеше го неопределената неизвестност. Да речем, че всичко станеше така, както го бе предсказал. Но в такъв случай какво щеше да се случи след това? По този въпрос в главата на Тринайсетия не се раждаше никакъв що-годе смислен отговор. Всяко човешко същество се боеше да погледне в плашещата бездна, чието дъно не можеше да види, колкото и да се стараеше.