Калашников извади машинално мобифона си, чиято батерия беше почти паднала, спомни си нужните цифри и бързо набра номера. След два дълги сигнала се разнесе пукот, който обозначи началото на връзката.
— Ало.
Щабскапитанът отговори тихо, въпреки че разговорът му и без това не се чуваше зад вратата, където всичко гърмеше и се тресеше. Ако се съдеше по звуците, по шефа вече бяха започнали да мятат чинии.
— Добър вечер. Обажда се Алексей Калашников от Ведомството.
— О, радвам се да ви чуя — отвърнаха в слушалката. — Нещо спешно ли има? Мисля, че вече ви казах всичко. Някаква допълнителна информация ли искате?
— Искам да попитам само за пропускателния режим. — Калашников полагаше огромни усилия, за да говори. — Ако не греша, при вас той е доста строг.
— Да, така е — с известна гордост изрече гласът в слушалката. — Външни хора не могат да влязат при нас, защото появата им понякога влияе негативно на нашите тъй да се каже квартиранти. Правилата са еднакви за всички. Това се отнася дори за вашето Ведомство. Има само две категории служители, които могат да проникнат в сградата по всяко време и без предварително съгласуване. Но и те са длъжни да покажат на портиера документ за самоличност и да се подпишат на входа.
— Трябва да изясним една банална формалност — продължи Алексей, полагайки известно усилие да говори спокойно. — Кой е идвал при вас в деня, когато стана убийството в столовата? Пазите ли записките в дневника?
— Боя се, че за да разберем това, ще ни трябва време — смути се малко гласът. — Нали разбирате, посетителите, общо взето, са доста, а пък тези туристически групи от Рая, от които вече се уморихме да се оплакваме, направо ни изтормозиха…
Шумът зад вратата се засили и сега Калашников без проблеми чуваше не само отделни думи, но и цели фрази. Смисълът им не оставяше никакво съмнение, че шефът всеки момент ще се появи в коридора, за да потърси помощ от тежката артилерия. Алексей затисна свободното си ухо с ръка, за да чува по-добре, и прекъсна събеседника си:
— Няма да си простя, ако ви причиня безпокойство. Не ми трябват имената на всички посетители. Ако не ви е трудно, моля ви проверете веднага в компютъра дали сутринта болницата не е посетил един човек…
Прехапвайки болезнено устни, той назова името и то отекна като ехо в мембраната на мобифона, а Алексей се порази от тона, с който го изрече.
Човекът отсреща замълча за две секунди.
— Да-да, разбира се — чу отново Калашников топлия глас, който достигаше до него сякаш от друга планета. — Виждам бележката на портиера. Точно в осем часа сутринта е фиксирано посещение с този документ за самоличност. Подписът е поставен с кръв и всичко е както трябва… За да сте по-сигурен, веднага ще направя анализ на ДНК, имаме съвсем нова електронна апаратура… Един момент… — В слушалката се разнесе бълбукане, тракане и шумолене.
— Да, със стопроцентова сигурност това е той. Не биваше ли да го пускаме? Този джентълмен идва доста често, лично шефът е подписал пропуска му. Винаги идва по работа, а не просто така.
— Всичко е наред — успя да процеди Алексей. — Просто в момента пишем окончателния протокол и трябва да изясним дали, когато трагедията се е случила, наоколо не е имало наши служители. Много ви благодаря за помощта.
— Няма за какво. Ако има нещо, обадете се пак, винаги ще се радваме, ако можем да ви бъдем полезни.
Когато след пет минути, засипан с ругатни (обидните изрази крещеше една млада огнена брюнетка, облечена с леопардови бикини), оглушалият от крясъците шеф надникна в коридора, за да покаже на опърничавата дама своя служител, станал популярен от новинарските емисии на телевизията, той с изненада установи, че Калашников го няма.