Наблизо изпука клонка. А сетне и още една. „Ама че силен вятър“ — помисли си Артьомий Павлович и моментално изстина, защото клонката явно се бе прекършила от това, че я бе настъпило някакво едро и тежко същество. Само това му липсваше. Той сграбчи кобура си, извади пистолета си „Макаров“ и свали предпазителя.
— Милиция! Ей, стой на място! Кой е там? — извика той, като насочваше дулото насам-натам и едва дочуваше собствените си думи от шума на вятъра. През черните облаци над главата му най-сетне едва-едва се подаде бледата нащърбена луна и милиционерът се разтрепери.
На няколко метра от него в гъстите храсталаци от диви малини видимо се различаваха очертанията на нечия едра прегърбена фигура. Неизвестното същество стоеше на задни лапи, а големите му жълти очи излъчваха студен блясък. Злобният им поглед беше насочен право към милиционера и не му обещаваха нищо добро.
„Това е мечка“ — стрелна се през ума на Артьомий Павлович и той натисна три пъти спусъка на пистолета, без да се цели, след което усети болка в китката от отката. Но вместо очаквания рев на ранен звяр или шум от тежко падане чу тихичък смях.
Съществото се движеше бавно към него, промъквайки се през малиновите храсти. След като стреля още пет пъти и се убеди, че куршумите не причиняват никаква вреда на чудовището, обезумелият лейтенант запрати безполезния пистолет по него и хукна да бяга покрай дърветата. Тичаше неудържимо през гората към къщата на отец Андрей. Ала смехът зад гърба му не стихваше. Ако колегите му го видеха в този момент, щяха да останат шокирани от скоростта, с която тичаше сто и трийсет килограмовият дебеланко.
След двайсетина минути, покрит от главата до петите с кървящи драскотини и рани и изгубил фуражката и обувките си, Артьомий Петрович стигна задъхан до ягодовата полянка в края на гората. На хълмчето светеха прозорците на спасителната къща на отец Андрей. Той се свлече изтощен върху мократа трева, усещайки нетърпима болка в краката си. Май че успя да се откъсне и през последните пет минути преследвачът вече не се чуваше. Но какво беше това, мили боже! Мечка или не, човек или не — някаква ужасна уродлива твар, която не можеха да убият дори куршумите.
Първото, което щеше да направи, когато допълзи до къщата на хълма, бе да се обади в другото поделение, в което дежурните поне не спяха на работното си място, и да вдигне всички на оръжие. Щеше да им каже да грабнат всичко, с което разполагат — автомати, сълзотворен газ и гранати, веднага да претърсят онзи участък от гората и да ликвидират онова, което най-вероятно се криеше там. Разбира се, имаше случаи, в които куршумите не можеха да пробият кожата на някоя яка мечка, и лейтенантът бе чувал такива неща от своя дядо, който беше ловец. Нищо де, у момчетата, които щяха да дойдат тук, след като ги повика, сигурно щеше да се намери някакво по-сериозно оръжие.
Артьомий Петрович потръпна от ужас… Каква ти мечка! Мечките не се смееха. Май че вицовете, които се разказваха за ченгетата, бяха много верни и той също осмисляше съвсем елементарни неща с огромно закъснение. Лейтенантът се изправи мъчително на пулсиращите си колене, подпря се на ръце и запълзя към къщата… И в същия миг косите му настръхнаха, защото зад него отново се разнесе същият смях. Милиционерът положи огромни усилия, за да се извърне и с облекчение видя, че там няма никого. Беше му се дочуло, но след такова сафари из среднощната гора в това нямаше нищо странно. Трябваше да пълзи. Оставаше му съвсем малко.
Черната сянка върху високия дебел дънер на дървото се премести с ловко движение в края на възлестия клон и студените жълти очи отново проблеснаха. Съществото се напрегна, спусна се мълниеносно надолу и се метна като стрела върху превития гръб на лейтенанта.
Седемдесет и девета глава
Изкуството на войната
малко по-рано, 20 часа и 55 минути
Калашников не положи кой знае какви усилия, за да отвори входната врата. Прецени, че е излишно да взривява паянтовата стена, тъй като вече бе идвал в това жилище. И знаеше със сигурност, че то няма черен вход, тъй че, ако собственикът му си беше вкъщи, нямаше да може да му избяга. Алексей се прокрадна от малкото антренце към спалнята. Там нямаше никого. Явно килърът бе излязъл да върши работата си.