Внезапно някой сграбчи здраво Калашников за врата. Той се опита инстинктивно да се отскубне, но не успя, защото някакво стоплено от стискане стъкло се забоде болезнено в кожата му.
— Не се дърпай, моля те — каза любезно приятният баритон. — Ръката ми няма да те удържи и без да искам ще излея еликсира във врата ти. Мисля, че едва ли си заинтересован от такъв развой на събитията. Извинявай, но ти твърде дълго пътува насам и краката ми вече изтръпнаха, докато се криех зад вратата на кухнята. Пет пъти ме търси по мобифона и знаеш ли, само някой последен глупак не би се досетил, че всеки момент ще се появиш.
— И ти реши да се скриеш в кухнята, за да ме изненадаш с появата си, така ли? — подсвирна Калашников, преценявайки дали да удари човека зад гърба си с глава в носа. — Сигурно четеш твърде много кримки с меки корици? Направо не мога да те позная, толкова предсказуемо е всичко.
— Но за сметка на това е много ефектно! — заяви обидено невидимият събеседник. — Както и да е, много добре разбираш в какво положение си изпаднал. Можеш да се обърнеш, само че те моля за твое добро да не правиш прекалено резки движения.
Проклинайки се за глупавата си самоувереност, Алексей се обърна плавно, както го помолиха, и извърши движението като на забавен каданс. Връхчето на стъклената ампулка, която явно беше пълна с веществото, продължаваше все така неприятно да пробожда врата му. Беше достатъчно само малко да я наклонят и щабскапитанът щеше да излети от Града в неизвестна посока. Всъщност, както му стана ясно преди време, посоката не беше съвсем неизвестна и може би нямаше да отиде в НЕБИТИЕТО, но все още му беше рано да бърза дори и за там.
Погледите им се срещнаха.
— Здравей — усмихна се мило убиецът, без да вдига ампулата от врата на госта си.
— И ти да си жив и здрав — отвърна със същото равнодушие Калашников.
Навън се разнесе характерно съскане — пигмеите бяха започнали да гасят лампите.
Осемдесета глава
Стаята на Пандора
22 часа и 47 минути
След като не успя да открие подлеца Хензел в близките крайпътни канавки, тъй като изпитваше тайната надежда, че вампирът се търкаля точно там, както се полагаше на един пиян, мъжът в черно за пръв път съжали, че избърза да направи момчето куриер. Не, той постъпи правилно, друг беше въпросът, че Хензел не схвана цялата отговорност на момента и се разкисна като есенна зелка в бидон. Този глупак избяга позорно и това обстоятелство можеше да му създаде дребни проблеми — трабъл, както се изразяваше покойното момче. Естествено, този неприятен факт подсили напрежението на отец Андрей, макар че той и без това вече се тресеше заради загадъчното изчезване на Свръзката. А както сочеше ситуацията, Изпълнителят също кой знае защо се бавеше с последната кандидатура и червеният молив се търкаляше непотребен на масата, а седмото име в списъка си оставаше недокоснато.
Двамата с момчето пропуснаха този момент. Когато копоите започнаха разследването, не биваше да се церемонят с тях, а методично да ги унищожават един след друг. Само като си помислеше, че до този момент всичко вървеше по мед и масло и — на ти сега! — в последната секунда удариха на камък. А втори такъв шанс нямаше да му падне никога повече. Господи, как го болеше главата и не можеше да разсъждава. И той реши да кипне вода в чайника, за да се поразсее.
Чудовищно силният черен чай без захар, който отец Андрей се научи да приготвя в Афганистан, където не спяха по цели денонощия, когато изпълняваха задачи, му подейства ободряващо. Какво друго му оставаше да направи? Трябваше да седи и да чака. Хензел изчезна, а той нямаше никаква друга възможност да се свърже с отвъдния свят. Естествено, можеше да изпрати в командировка в Ада всеки от преданите му членове на Клуба, но изобщо не беше сигурно, че щеше да успее да установи спиритична връзка с посланика. А освен това смъртта на втори член на „Рай сега“ задължително щеше да привлече вниманието на пресата.
Той се зачуди с какво да се заеме, за да убие времето, докато чакаше. Можеше по стар войнишки навик да отиде отново в мазето, където в едно кътче си бе оборудвал място за тренировки. Сигурно щеше да постъпи точно така, но първо щеше да извърши традиционния си обход и да надникне в заключената стая. От кухнята отец Андрей отиде в кабинета и извади от чекмеджето на бюрото приготвената предварително спринцовка и седем ампули. Мъжът в черно носеше ключа от стаята на тънка верижка на врата си и не сваляше тази „огърлица“ дори когато спеше.