— Решавай — повтори настойчиво Калашников. — Времето изтича. Ако не дойдеш с мен, тръгвам сам, защото тази работа е много важна. Все някак ще се справя.
Унтерофицерът замахна силно и удари униформената си фуражка с кокарда на пода.
— Да върви всичко по дяволите — усмихна се горчиво Малинин и се подготви за неизбежното. — Да става каквото ще, където сте вие, там ще съм и аз, вашброде. Наистина е глупаво да се страхувам. Седя тук и се треса, като че ли съм се изплашил от смъртта. Но нали и без това вече сме мъртви?
По стълбището се чу тропот. Калашников сложи на масата малкото диктофонче, на което предвидливо бе записал откровенията на доктора. По време на разговора му със Склифасофски цифровата машинарийка беше във външния му джоб.
— Ох, най-сетне те убедих — усмихна се Алексей. — Добре, в такъв случай се приготви. Вземи червената ампула, на „три“ отчупи капачката й и я излей в устата си. Като водка.
— Жалко, че няма кисела краставичка… Само да не я сбъркам със синята… — размърмори се Малинин и с разтреперани пръсти извади нужната капсула от пластмасовата кутийка.
— Стига си хленчил, унтер. Нямаме време да мислим. Хайде, тръгваме! Раз, два… ТРИ!
В един и същи миг и двамата изпитаха ужасна болка, сякаш белите им дробове се бяха напоили с капчици разтопено олово. Чудовищното усещане, което ги накара да се загърнат в невиждани конвулсии, продължи само две секунди, а след това Малинин и Калашников усетиха как се взривяват милиони огнени искри, които моментално разкъсаха телата им на дребни частици и те се понесоха нанякъде по пламтящия коридор с невиждана космическа скорост. Разнесе се грохот, подобен на атомен взрив, който направо можеше да ти спука тъпанчетата, и всичко потъна в огромна като цунами ревяща вълна от непрогледен мрак.
Вцепенените хора застинаха на вратата и гледаха шокирани към завързания доктор Склифасофски и тлеещите парченца горяща пепел, която се бе пръснала по пода покрай двете празни ампули и контешката фуражка с казашка лента.
Осемдесет и седма глава
Бензинът
23 часа и 43 минути
Колата се понесе от нощната бензиностанция толкова бързо, че служителят й — азербайджанецът Мамед, само цъкна с език и завъртя глава. С отчето нещо не беше наред. Появи се от тъмното мрачен като черен облак. Поздрави през зъби и поиска да му напълни двайсет туби с бензин „деветдесет и три“, тъй като скоро щял да замине за едно затънтено морско село край Архангелск, а там положението с бензина било много лошо. Е, на Мамед му беше все тая, щом клиентът искаше, можеше да му сипе и цял тон.
Отецът не откликна на опита на словоохотливия азербайджанец да подхване разговор за това, че цените на бензина растат неудържимо, а пък на правителството изобщо не му пука. Плати, взе си рестото, без да го поглежда, сложи тубите в колата и потегли с мръсна газ, без дори да благодари. И се понесе с такава скорост, че изпод гумите му се разхвърчаха искри, а това беше опасно и като нищо можеше да се натресе в някоя дупка, защото тук пътищата не бяха като в Москва, а детонацията можеше да подейства на бензина също като взривно устройство. Мамед бе запомнил това още от времето, когато беше в Карабах. Един Аллах знаеше защо отецът бе решил толкова спешно да си обере крушите. Жалко, защото в тази дупка всеки клиент беше важен.
Когато се прибра вкъщи, отец Андрей изгуби известно време, за да сложи тубите на ключови места. Той така и не можа да възвърне спокойствието си, особено след като научи новината за неочакваното изчезване на лейтенант Харченко. Току-що бяха открили празния форд на няколко километра от къщата му. Първо изчезна момчето, а сега и ченгето. Въпреки че милиционерите, които дойдоха да зададат въпроси на отеца, бяха любезни с него, вече започваха да го поглеждат изпод вежди и ако не днес, то утре щяха да поискат вежливо (на този етап все още вежливо!) да огледат стаите, а това не биваше да се случва. Той така и не можа да установи контакт със съзнанието на Свръзката, а седмата кандидатура не се появи до олтара. Техният прекрасен и разработен в детайли план беше претърпял фиаско.