— Всъщност вие откъде сте? — прекъсна той Калашников. — От Рая или от Ада?
— Обикновено ние се стараем да не употребяваме думата „Ад“ — обясни Алексей и панически усети, че езикът му всеки момент окончателно ще се вдърви. — Ние казваме „Града“.
— Града ли? Я, колко мило — разсмя се Юда. — В такъв случай Раят какво е? Да не би да е село? Знаете ли, скъпи мой събеседнико, когато научих повечко неща за вашия… ъ-ъ-ъ… Град, бях поразен от едно нещо. Ние в Йерусалим си мислехме, че в пъкъла на шефа му прислужват дяволи. Нали ги знаете, едни такива космати създания с рога, копита и опашки. Но се оказа, че на всички ръководни постове в Ада има хора… А няма помен от никакви дяволи. Това е някакъв мит, детинска фантазия, ха-ха-ха! И наистина, защо трябва да има дяволи, когато има хора?
„Този човек умее да се харесва, — стрелна се през ума на Калашников. — Така си е спечелил доверието навремето и след това е извършил предателството в подходящия момент за половин кана олио.“
— Много добре говорите руски — каза той, осъзнавайки това със закъснение.
— А… Че какво странно има в това? — въздъхна Тринайсетият. — И вие да бяхте седели тук с моето… Почти две хиляди години седя в една стая и нямам абсолютно никаква работа… Руският е нищо, вече научих и диалекта тагало… Не сте чували за него, нали? Това е основният език на Филипините. Има едни такива острови в Южна Азия. Сега искам да науча зулуски. Сигурно утре ще се захвана с него.
Алексей погледна часовника си и видя, че вече е изгубил двайсет минути за празни приказки.
— Ако нямате нищо против, все пак бих искал да поговорим по същество.
— О, разбира се… — прошепна Юда. — Затова сте тук… Нали така?
— Аз съм офицер от вътрешната полиция, от Управлението за наказания — подхвана Калашников. — Преди около седмица при нас в Града започнаха да стават жестоки убийства на известни хора. Ако се съди по почерка, извършва ги един и същ човек, но ние подозираме, че в организирането на покушенията е замесена цяла група или най-малко трима души.
Юда отвори уста от изненада, но Алексей го изпревари:
— Много добре разбирам, че в този случай думата „убийство“ звучи абсурдно. Но това е така. Телата изгарят напълно, остава само шепа пепел. Всички жертви са залети с течност, чийто състав прилича на светена вода, макар че може би има известни отклонения. Но при всички случаи действа като сярна киселина.
— Виж ти — сложи ръка на гърдите си Тринайсетият. — И вие сте дошли при мен заради това? Само че с какво бих могъл да ви помогна в тази ситуация?
— Никой не би дръзнал да ви безпокои — приближи се до него Калашников, — но получихме информация от един сериозен източник… Общо взето, този човек твърди, че единствено вие сте в състояние да ни обясните смисъла на онова, което се случва в Града. В бележката си той посочва, че трябва да си поговорим с вас за някаква си… Книга.
Юда потръпна, а брадичката му се разтрепери. Той скочи от стола и започна да обикаля стаята. На два пъти удари болезнено бедрото си в рояла, но не издаде звук. На лицето му беше изписано силно вълнение.
— Значи сте я намерили? Къде е тя? — Спря внезапно срещу Алексей Тринайсетият и го погледна студено в очите. От предишната му любезност нямаше и следа.
— Никъде… Просто ни казаха, че ако ви припомним за Книгата, вие… — запелтечи окончателно обърканият Калашников.
— Кой е убит? — прекъсна го нетърпеливо Юда.
— Първо Хитлер — започна покорно да изброява Калашников. — След това Мерилин Монро… сетне Брус Ли… след което…
— Палач, блудница и дракон… — На лицето на Тринайсетия се появи почти по детински замечтана усмивка. — Да, разбира се… точно така, всичко съвпада… Нима това наистина се е случило?
Алексей мълчеше. И осъзнаваше само едно — че трябва да го остави да се изприказва.
— Тогава всичко е ясно — каза Юда и седна отново на стола. Брадичката му продължаваше да трепери или от страх, или от крайна превъзбуда. — Това е Черният ангел.
— Кой? — изуми се Калашников и вкопчи изпотената си длан в табуретката.
— Черният ангел — каза кротко Юда. Бръчките по лицето му изчезнаха, а гласът му си възвърна предишното спокойствие. — Кажете де, искате ли кафе?