Откакто научи, че Хитлер е изгорял, го тревожеше и още нещо. Кой точно е намерил тази Книга? Как е успял да открие онова, което той толкова години пазеше зад девет печата далеч от хорските очи? Този човек можеше да бъде както демон от плът, така и най-обикновен следотърсач любител. Не, все пак по-скоро беше демон. По всяко време и навсякъде винаги е имало достатъчно луди, готови да се заемат с това. Йосиф отдавна го очакваше и се боеше, че някой ще открие Книгата. Но толкова дълго никой не я намираше, че той се успокои и шокиращата новина го завари неподготвен.
На вратата най-неочаквано се почука. Чукането беше лекичко и кокетно, сякаш отвън стоеше госпожичка, която вечерта тайно е избягала от родителите си, за да се види със своя любим. Пръстите избарабаниха тихичко по дървото, сякаш едва го докоснаха и ръката в миг се отдръпна.
Четирийсет и девета глава
Обект номер четири
8 часа и 40 минути
Небръснатият готвач с мръсна шапка лениво разсипа кафеникавата каша в пластмасовите чинии. Посетителите на столова №300 гадаеха какво ли може да е това. Оптимистите предполагаха, че прилича на пюре от ряпа, а песимистите също смятаха, че това е пюре, но вече е било изядено веднъж от някого.
След като получиха полагаемите се порции, двамата мъже с раирани дрехи наляха в пластмасовите си чаши гъстата субстанция с наименованието „кисел“ и се отдалечиха към дъното на помещението. Обстановката в столовата беше обичайна и изобилстваше от хлебарки, наплют от мухи черен хляб и персонал, който мразеше посетителите. По-ниският мъж избърса повърхността на мръсната маса с ръкав и покани другия да седне.
Двамата мъже бяха твърде различни. Единият беше як, с бича физиономия, разкрасена с дълбоки белези, с едно изтекло око и с квадратна челюст. Другият беше дребен, плешив, с брадичка и толкова подвижен, та създаваше впечатлението, че не може да се задържи на едно място дори за две секунди. Няколко минути двамата колеги мълчаха, разпъждайки от време на време мухите, които възторжено кацаха върху сивкавата маса в чиниите. Накрая плешивият не издържа:
— И въпреки всичко е странно защо си тук. Мислех си, че ти изобщо не съществуваш.
— Вече за стотен път ми казваш това — отвърна здравенякът и с видимо неудоволствие се откъсна от пюрето. — Няма ли да престанеш, а? Граф Дракула също е тук, но това кой знае защо не учудва никого. А пък мен ме изтормозиха да ме питат цели двеста години… Само да мина по улицата, и хлапетата ме сочат с пръст! — Той почука възмутено с чугунената вилица.
— Това е съвсем разбираемо, защото ти на практика си персонаж от приказките — обясни му плешивият и размаза с отвращение ряпата по чинията. — Също като цар Иван и Сивия вълк или нещо подобно. В природата няма такива същества. И изведнъж — хоп! — я ме вижте какъв съм красавец! Дракула е реална историческа личност, питай когото си щеш. Той си е имал лично княжество в Трансилвания, където набучвал на кол поданиците си.
— Да, бе, а сега най-спокойно продава цветя, докато ние се гърбим от сутрин до вечер — измърмори мрачно дебелакът с пълна уста. — Пък и тук е пълно с разни царе Ивановци. Я виж — синът на цар Иван Грозни, който също е Иван, отива да си вземе още една порция ряпа.
— Не се изразих съвсем правилно — изрече плешивият. — Просто за теб не се споменава нищо в никакви документи. Има само една книга на някаква смахната писателка и толкова. А след това се озоваваш в Града и — стой, та гледай! Започваш да се оглеждаш и изведнъж зърваш наблизо и децата на капитан Грант да слагат асфалт, и Квазимодо да продава бира.
Доволен от шегата си, плешивият се изкиска.
— Може да не си чувал, но, общо взето, опитите за възкресяване на хора се правят доста отдавна. — Здравенякът очевидно се разгневи и белезите му почервеняха.
— Защо не ти минава през ума, че това може да е реалност? Да, аз бях възкресен, а след това умрях отново и се озовах тук. Преди това не съм съществувал като човек. И какво странно има в това? В града срещнах хората, заради които съм се появил на белия свят. Благодарение на един от тях мога да свиря на цигулка. Те не са ме молили да им върна ръката си или главата си. До ден-днешен не зная защо се държах така — дали защото съм имал мозък на друг човек, или защото това е било проява на ужасния ми характер? Я, по-добре да хапнем.
Плешивият отново се съсредоточи в кафеникавата маса. А след като се бори известно време с нея, побутна с отвращение чинията към колегата си.