— Яж, батка. Аз се нахраних, честна дума.
Дебелакът с удоволствие дръпна към себе си новата порция. Явно му беше абсолютно все едно какво ще яде, само и само да си натъпче стомаха.
— Само че — продължи плешивият, въртейки се на табуретката, — защо хората не изчезват оттук, когато ги възкресяват на Земята? Например на остров Хаити възкресяването на заровени в пресни гробове трупове и превръщането им в послушни зомбита, което негърските магьосници вуду извършват, е придобило повсеместен характер.
— Направо ще ме подлудиш — разсмя се дебелакът.
— И откъде научи това? Да не си чел вестник „Експрес смърт“? Разбира се, случват се такива неща и е достатъчно да погледнеш мен. Но, от друга страна, това е пълна глупост. Ние попадаме в Града в състоянието, в което сме умрели. Дори се наложи да направят пластична операция на Хитлер, защото беше толкова овъглен, че никой не можеше да го познае. Но ако възкресяват някого от нас на Земята, се получават две копия — направо раздвоение на личността. Абе, пълна глупост! В Ада говорих с онзи пич, чиято ръка ми присадиха. Когато ме възкресиха, ръкава му се държеше много странно… Но това няма значение. Най-важното е, че съществувам. Макар че, честно да ти кажа, самият аз не разбирам тази работа напълно. Уж вече съм мъртъв, но изведнъж — хоп! — и въпреки това съм в Ада. Излиза, че кръгът се е завъртял отново. Поне да имаше за какво!…
— Знаеш ли за какво още си мисля — рече плешивият, докато наблюдаваше как пюрето изчезва в необятната паст на събеседника му, тъй като все не можеше да се успокои на тази тема. — Дали това, че вече от осемдесет и две години живеем в една стая и спим в едно легло, е наказание за теб или за мен?
— За мен ли? Ха-ха-ха! — разсмя се гръмогласно дебелакът и коремът му се разтресе. — Само да беше видял физиономията си, когато те доведоха за пръв път при мен… Денем седмици наред се свираше в ъглите, а нощем викаше майка си! Я се погледни, кого би могъл да изплашиш? И без това не можеш да говориш ясно, а когато ме зърна, без малко не стана пелтек завинаги. Това наказание е за теб. Ти да не би да си се надявал, че вечно ще си седиш в транзитната зала, докато не се наканят да те погребат?
Той огласи залата със смеха си и хората започнаха да се обръщат. Плешивият свъси вежди.
— Аз лежа под земята, така че мавзолеят ми по право се смята за гроб — изрече бавно той и в очите му проблесна ярост. — Озовах се в Града само три дни след като попаднах в транзитната зала. И престани да се кискаш, белязано лайно такова! Навремето една моя дума беше достатъчна, за да се разтрепери целият свят. Ти не завари моето време и това е проблемът ти. От теб се страхуват заради страшния ти вид. А пък от мен се страхуват, защото това съм аз.
— Да, бе — ухили се събеседникът му. — Наистина ли не си спомняш? Ти всъщност си просто едно много мило създание. И за теб са написани толкова много детски книжки, в които те представят като кротко деденце с много добри очи.
Плешивият скочи от стола.
— Ще отида да донеса още кисел.
— Много добре. Вземи и за мен, че вече привършвам моя.
Здравенякът изпрати с насмешлив поглед почервенелия от гняв плешив мъж и грабна бялата пластмасова чаша, която по чудо не се сплеска в огромното му ръчище. Най-неочаквано някой го побутна лекичко. Той се обърна и се ухили до ушите:
— О-о-о, здравейте. Какво ви води насам?
— Отбих се за малко по работа — отвърна мило гостът. — Надявам се, че при вас всичко е наред. Цели десет години не сме се виждали. Надявам се, че нямате промяна в състоянието си.
— Че какво може да му се случи на моето тяло? — ухили се човекът с белезите. — Седнете. Днес сте облечен много странно. Носите шлифер с качулка, държите ръцете си в джобовете, също като някой монах сте. Ако бяхте застанали някъде по-далеч, честна дума, нямаше да ви позная.
— Всички казват така — усмихна се гостът. — Отбих се при вас само за минутка, за да ви поздравя, но за съжаление вече трябва да тръгвам. Между другото, докато идвах насам колегите ми разказаха един страхотен виц. Ще ви го кажа, преди да си тръгна, ще умрете от смях.
Той прегърна дебелака, надвеси се към него и започна разпалено да му шепне нещо в косматото ухо. След половин минута и двамата се разсмяха. Здравенякът се кискаше и бършеше избилите сълзи в ъгълчето на оцелялото си око, а пристъпите на смях непрекъснато разтърсваха мощното му тяло.