— Какво? — изрева Калашников, забравил за приличието. — Какво да чакам?
— Не се притеснявайте — повтори с усмивка на фокусник Юда. — Много скоро ще разберете. Ако можехте да мислите логично, нямаше да се опитвате да ме съблазните с условията на живот. Нима след като постъпиха така с мен, аз съм длъжен да помагам за залавянето на онези, които създават неприятности на един от двамата ми основни мъчители? Вашите проблеми дори ме забавляват. А тук аз имам толкова малко забавления…
Калашников осъзна, че е изгубил времето си напразно, ако не се броеше информацията за изчезналото Евангелие. Вероятно трябваше да се сбогува студено и да си отиде, но му се прииска да изтрие самодоволната усмивка от лицето на Тринайсетия.
— Е, да… Вие, както и всички останали, смятате, че са ви наказали несправедливо — изсъска Алексей.
— Голяма работа, че сте продали нещо си, нали? Наистина, това е толкова дребно…
— Да. Представете си, недоволен съм. — Юда помръкна. — Защо в крайна сметка си изпатих единствено аз? Защо вече две хиляди години лежа в единична килия? Съгласен съм да ме пратят където и да било, да лежа къде ли не, само не и тук! Знаете ли какво означава години наред да разговаряш само със себе си? Ще минат сто хиляди години, милион години, а пък аз все ще си седя тук между тези четири стени. Като че ли другите са по-малко виновни от мен! Случайно да сте видели Пилат тук? Кажете де? Къде е той?
— Пилат е осъден на вечен живот и вие много добре знаете това — въздъхна Калашников. — Както и това, че Понтийски вече хиляди пъти се е опитвал да се самоубие по всички познати начини, включително и чрез последния си опит да се взриви, след като се опаса с динамит. Но пак не излезе нищо. Това стана в Йерусалим, а там го взеха за арабски терорист. И в момента се намира в затвора, където излежава доживотната си присъда. Доживотна! Можете ли поне приблизително да си представите колко му остава да лежи?
— И какво от това? — не се предаваше Юда. — По-важното е, че прекара всички тези години сред хората — бил се е, спорил е, обичал е, мразил е. А пък аз стоя тук сам. Никой не иска да разговаря с мен. Храната се материализира в стаята ми от въздуха точно както вестниците и видеокасетите. Ако охраната иска да ми каже нещо, чувам гласовете им през тонколоните на интеркома. Може би ТОЙ щеше да ми прости, ако можеше да ме чуе лично. Бих могъл да му обясня всичко. Но никой не ме пуска при НЕГО.
— А вие какво ще МУ кажете? — със садистична усмивка попита Калашников. — Че сте имали страшна нужда от онези трийсет денария?
— Не, това направо е непоносимо! — Тринайсетият скочи от стола, който падна безшумно върху персийския килим. — Какви трийсет денария! Аз ГО предадох за двеста и седемдесет, чувате ли? И знаете ли какво се крие зад приказките, че сетне уж подхвърлили кесията в покоите на юдейския първосвещеник Каифа? Просто аз му върнах рестото като честен човек. Той ми плати триста пари в брой, а аз нямах дребни, за да му върна, и затова после му занесох трийсет сребърника, както му бях обещал. Докога ще опровергавам тази клевета? На нищо не прилича! Това вашето не е история, а същинска жълта преса.
Алексей много се зарадва на възмущението на Юда. Изкарвайки го от равновесие, той постигна целта си. Но когато погледна ръчния си хронометър, установи, че разговарят вече цял час. Ала резултат нямаше да има и беше време да си върви. Може би шефът знаеше нещо за това Евангелие. Или поне знаеше къде да го намери.
— При всички случаи сте взели малко — отбеляза и стана, наблюдавайки Юда, който обикаляше нервно стаята. — Общо взето, минали сте се, така ми се струва.
— И аз мисля така! — развика се Тринайсетият, без да долови иронията. — Исках му петстотин! Но този мръсник Каифа взе да се прави на беден като истински актьор, започна да бърка из джобовете си, да брои монетите си и да се оплаква, че римляните напоследък им бавели заплатите… Жалваше се, че на пазара всичко е поскъпнало и че сестерцият пада, а доносниците отдавна настояват да повиши хонорарите им. Така че в крайна сметка бях принуден да се съглася.
„Де да беше при нас — помисли си замечтано Калашников. — В казана с новия метод на завиране в туристическия квартал. А пък той си живее тук наготово като в «Астория», че на това отгоре е и недоволен. Скучно му било сам, разбирате ли! Прави се на интересен, гаднярът.“
— Добре. Искате ли да се видите с НЕГО? — смени внезапно тактиката си Алексей. — Разкажете ми подробно какво пише в Книгата и аз ще поговоря с шефа да предаде вашата молба на Гласа. Кой знае, може пък ТОЙ да ви приеме.