— Охо, я виж ти, залогът нараства! — озъби се злобно Юда. — Само че знаете ли какво, скъпи мой приятелю… Отдавна вече съм наясно с цената на подобни обещания. И ще трябва да ви разочаровам, но тук условията диктувам аз, а не вие. Ще направим така — първо вие ще поговорите с шефа. И ако Гласът се съгласи да ме приеме поне за двайсет минути, тогава наистина ще ви разкажа всичко, което поискате, и дори повече. Ако ли не, тогава пожелавам успех на вашето разследване, което е влязло в задънена улица. Това е последната ми дума.
Въздухът зад гърба на Алексей се раздвижи, затрепери и се разтресе. Стената започна да изчезва, а в далечината се появиха отчетливите контури на охранителите на Тринайсетия — на Черния и на Белия мъж. Съгласно инструкциите и двамата бяха сложили предварително черните си очила.
— Време е да тръгвате — каза тихо Юда и се извърна. — Разговорът ни приключи.
— Имам още един въпрос. Съвсем личен, ако нямате нищо против…
— Кажете? — отвърна тихо Тринайсетият, без да се обръща.
— Само заради парите ли ГО предадохте? Или имаше и друго?
Юда се поколеба. Калашников не видя изражението на лицето му, но Тринайсетият потръпна и размърда рамене, сякаш изтръскваше нещо.
— Там имаше жена — прошепна той толкова тихо, че Алексей едва успя да го чуе. — Няма какво друго да знаете, многоуважаеми господин полицай…
Въздухът престана да се движи и на негово място се изпречи плътна стена.
Петдесет и първа глава
Обект номер пет
10 часа и 15 минути
Чернокосата перачка изстиска мокрото сиво бельо и прокара уморено ръка по челото си. С подпухналите си от сапунената вода длани изстиска отново омотания като въже плат. Оставаше й съвсем малко до края на нощната смяна и след това щеше да се прибере вкъщи. Краката й пулсираха. Беше стояла на студения под на перачницата цели двайсет и четири часа.
Тя въздъхна тежко като впрегатен кон, чийто хомот са свалили. Нима всичко това й се случваше наистина? По-лесно й бе да си мисли, че това е някакъв безкраен сън. Точно както става, когато сънуваш кошмар — знаеш, че спиш, но просто не можеш да се събудиш. И само като ей помислеше, че навремето двама от най-могъщите мъже на света целуваха стройните й глезени, затаили дъх от щастие…
А на какво приличаха краката й сега? Целите бяха в синини, с безобразно разширени вени и с побелели от помията големи пръсти. Но не само краката й изглеждаха така. С протритата си служебна престилка и с пластмасовите ролки на главата си тя вече дори не можеше да си представи онова великолепие, което я заобикаляше в тронната зала от сандалово дърво, където подът беше изработен от подредени във формата на рибена кост златни монети… Преди петстотин години изпочупи всичките огледала в стаята си и повече не си купи нови.
Жената изстиска с всички сили бельото още веднъж и със задоволство отбеляза, че паднаха само няколко капки. Оставаше й да го занесе в сушилнята и щеше да приключи. Стараеше се да не поглежда и към ръцете си — кожата им се белеше и беше силно загрубяла, тъй като вече дълги години й се налагаше всеки ден да ги кисне в горещата сапунена вода.
Естествено, Адът без проблеми можеше да си позволи да оборудва перачниците в Града с модерни перални машини. Но защо трябваше да прави това при положение че от Земята редовно пристигаха хиляди богаташи и аристократи, които Главният съд традиционно осъждаше да перат бельо на ръка в бедните квартали? От ръцете й се разнасяше отвратителна миризма. В перачницата даваха ужасен сапун, а според слуховете той се правеше от тлъстините на нефтените магнати. Когато смяната й свършеше, тя винаги избърсваше ръцете си с парфюм, но сапуненият „аромат“ сякаш се бе пропил в тялото й.
Жената бе свикнала със сегашното си съществуване. В крайна сметка тя беше богата и могъща само трийсет и девет години, а пък работеше като редова нископлатена перачка вече толкова дълго, че отдавна се бе отказала да брои годините. След като изтърпеше стандартните сто хиляди години от наказанието си, щяха да я преместят на по-горно ниво. Може би щяха да я пратят на друга работа, а може би щеше да си остане в тази перачница, но вече на мениджърска длъжност.
Тя не общуваше с нито един от стотиците си бивши любовници в Града, защото не искаше да я виждат как изглежда в сегашното й плачевно състояние. Всъщност самите те също не бяха цъфнали и вързали. Единият от двамата най-важни мъже в живота й, от когото роди и единственото си дете, бачкаше на две смени в автобусния парк. Веднъж се сблъска с него в подлеза на метрото, но смърдящият на контрабанден портвайн и изцапан с машинно масло властелин на половината свят не я позна дори когато тя нарочно го настъпи по крака. Само я напсува на майка и облъхна лицето й с алкохолни пари. Синът й също не се интересуваше от нея. Той умря на седемнайсет години, а какви интереси би могъл да има един пубертет, който вечно беше на една и съща възраст, освен момичета, купони и дискотеки. И така — стотици години. Колкото и тъжно да бе, той никога нямаше да порасне.