Мъжът в черно отново си помисли за Изпълнителя. Както и в случая с Хензел, той не го посвети в целта на крайния резултат. Защо ли? Ами защото кой знае дали в такъв случай нямаше изобщо да се откаже от поръчката. За ПРОРОЧЕСТВОТО знаеха само той, Свръзката и момчето. Е, и онзи, който бе написал Книгата, но той не влизаше в сметката. И трябваше да е благодарен на любопитното момче, което не се сдържало, надникнало в случайно намерената Книга и видяло съдбовната рецепта. Иначе и през ум нямаше да му мине да… Дори не би докоснал тази гадория.
Но когато чу от момчето за ПРОРОЧЕСТВОТО, той буквално се застави да докосне пергаментовите страници. А онова, което прочете, не му позволи да заспи цяла нощ. Въртеше се в леглото, крещеше и за стотен път препрочиташе въпросните редове на оскъдната светлина на лампата… Това не можеше да бъде. Наистина ли беше толкова просто? Наистина ли онова, което чакаше и не бе дочакал през целия си живот, както и много от предшествениците му, можеше да се случи сега? Това звучеше чудовищно. И само като си помислеше, че ако някой бе открил Книгата веднага, ПРОРОЧЕСТВОТО би могло да се сбъдне много отдавна. И всичко щеше да е съвсем различно. Фактът, че тайната бе попаднала точно в неговите ръце, беше съдба, беше шанс, който се даваше веднъж на милион години. Ако плановете му се осъществяха, това щеше да бъде оценено. Или поне би трябвало да го оценят.
Не откри момчето в горните стаи. Сигурно седеше в мазето и пиеше чай с Хензел. Днес трябваше да напише специална бележка, за да не възникнат проблеми. Трябваше да му напомни, иначе щеше да се увлече в приказки и да забрави. Добре де, нека си поговорят още десетина минути. И без това трябваше да се отбие в заключената стая, а сетне отново щеше да се качи тук. Естествено, родителите му нямаше да разберат желанието на сина си да стане куриер, но двамата с момчето бяха обсъдили всичко, което щеше да им каже, и те нямаше как да не се съгласят. Така че дори и през ум нямаше да им мине за какво става дума.
Предстоеше му да прекара следващата нощ в работа. Щом този куриер беше последен, трябваше да изпрати по него повече еликсир. Изпълнителят трябваше да знае, че има възможност да премахне всекиго, когото сметне за необходимо. Той беше умен мъж и не би подхванал безсмислено изпепеляване из Града. Щеше да му прати, да речем, десет дози еликсир, три от които щяха да са специални. Че защо не? Тъкмо всичко щеше да е готово призори.
Мъжът в черно внезапно се заслуша, но разбра, че му се е дочуло. В заключената стая не се чуваше нищо, дори и станалото напоследък обичайно мяукане. Цареше тъпа, тегнеща и ненарушима от никакви звуци тишина. Но въпреки това трябваше да влезе вътре и да провери. Всичко би могло да се случи… А след това щеше да слезе в мазето, за да прекъсне приятелското бъбрене между момчето и Хензел.
Той стана от стола. В същия миг в стаята отново се разнесе познатото жално мяукане. Ето на, повика дявола. Нищо де. Това лесно можеше да се поправи.
Петдесет и трета глава
Ибу ибуди дада муди
11 часа и 23 минути
Убиецът беше на път да полудее или от радост, или от умора. А може би и от двете едновременно. На два пъти дори му се наложи да спре и да се изкашля. Въртеше педалите на велосипеда, отдалечавайки се на километри от мястото, на което изпълни последната поръчка. Мускулите на краката го боляха, но болката беше приятна. Всичко мина идеално и те дори не успяха да гъкнат.
Съвсем наскоро чу в едно телевизионно интервю интересен израз на Мао Дзе Дун, който беше някакъв китайски президент или император. Той звучеше доста двусмислено на руски, но съдържанието му напълно съответстваше на сегашните му усещания. И докато обикаляше из улиците, той си повтаряше наум и се усмихваше: „Ибу ибуди дада муди“, което в превод означаваше: „Крачка след крачка вървим към великата цел.“
Ех, че красиво изгори здравеняка, докато закусваше! Наложи му се да поизчака, докато плешивият мъж отиде да донесе нова порция кисел, но за сметка на това сетне всичко мина като по вода. Посетителите на столовата бяха забили носове в чиниите с ряпа и не забелязаха госта с черния шлифер. Никой, освен покойния дебелак не го разпозна, а разговорът помежду им не достигна до ничии уши. Прекрасно свършена работа! Тези животни си мислеха, че стискат съдбата си за пеша, но той щеше да им покаже кой тук е господарят. Шибани фуражки, скапани кифладжии. С кого изобщо бяха решили да се мерят?
Тази вечер наистина трябваше да си купи бутилка истинско шампанско „Мумм“ от китайските спекуланти, за да полее успеха си, отпивайки искрящото вино от високата чаша. Чувстваше се страхотно. И защо в такива моменти никой не му задаваше втръсналия на всички куртоазен въпрос „Как си?“ Той веднага би изкрещял с всичка сила в лицето на онзи, който го пита: „Прекрасно!“