— Беше забавно — коментира Марли, като седнахме заедно на една маса. — Май кралицата за пръв път е толкова словоохотлива пред нас.
— Явно започва да я обхваща вълнение. — С никого не бях споделяла разказа на сестра й за това колко пъти бе опитвала да си роди още едно детенце, но безуспешно. Предсказанието на Адел, че кралицата ще поомекне към нас, смалеше ли се групичката ни, се беше оказало вярно.
— Да чуя сега: наистина ли нямаш никакви други планове за сватбата, или просто не искаше да ги казваш пред всички? — попита Марли.
— Наистина нямам — уверих я. — Не дръзвам да си мечтая за грандиозна сватба. Все пак съм Петица.
Марли поклати глава.
— Някога си била Петица. Вече си Тройка.
— Да, вярно — казах, подсетена за новото ми звание.
Бях родена в семейство от Пета каста — художници и музиканти, които обикновено не носеха много пари вкъщи, и въпреки че ненавиждах замисъла на кастовата система, харесвах професията си. Идеята да се възприемам като Тройка, да се преквалифицирам като учител или писател ми беше странна.
— Престани да се самоизмъчваш — каза Марли, явно разтълкувала изражението ми. — Рано е да се тюхкаш за каквото и да било.
Канех се да възразя, но Селест ме прекъсна с канския си крясък.
— Хайде де! — тя фрасна дистанционното в дивана и отново го насочи към телевизора. — Ъх!
— Само на мен ли ми се струва, или е станала още по-сприхава? — изшушуках на Марли. Загледахме я как блъска дистанционното, докато накрая не се отказа и отиде да превключи канала ръчно. Вероятно в живота на една Двойка такива неудобства си бяха сериозен повод за бесуване.
— Сигурно е от стреса — предложи Марли. — Забелязваш ли, че Натали става все по-… знам ли… резервирана.
Кимнах и двете обърнахме поглед към трите момичета, които играеха карти. Крис бъркаше тестето с усмивка на уста, докато Натали оглеждаше съсредоточено връхчетата на косата си и изскубваше от корен незадоволителните косми. Изражението й говореше, че духом не беше в стаята.
— Май на всички ни се отразява — признах си аз. — Колкото повече се смалява групичката ни, толкова по-трудно е просто да се наслаждаваме на живота в двореца.
Селест изсумтя и двете се обърнахме към нея, но веднага извърнахме очи, като ни хвана да я гледаме.
— Извини ме за малко — каза Марли и се размърда в стола си. — Май ще отида до тоалетната.
— И на мен това ми се въртеше в главата. Искаш ли да отидем заедно? — предложих аз.
Тя поклати глава с усмивка.
— Давай преди мен. Тъкмо ще си довърша чая.
— Добре. Ей сега се връщам.
Излязох от Дамския салон и тръгнах бавно по внушителния коридор. Едва ли някога щях да свикна с разкоша му. Така се бях отнесла, че като свих зад ъгъла, връхлетях право върху един страж.
— О! — възкликнах.
— Простете, госпожице. Дано не ви уплаших. — Хвана ме за лактите, докато намеря опора под краката си.
— Не — възразих, хихикайки. — Няма нищо. Трябваше да гледам къде ходя. Благодаря, че ме хванахте, страж…
— Удуърк — представи се той с отривист поклон.
— Аз съм Америка.
— Зная.
Усмихнах му се и врътнах очи. Естествено, че знаеше.
— Е, дано следващия път, като се натъкна на вас, да не е в толкова буквален смисъл — пошегувах се аз.
Той се засмя.
— Съгласен. Приятен ден, госпожице.
— И на вас.
Като се върнах в салона, разказах на Марли за смеховития ми сблъсък със страж Удуърк и я предупредих да внимава как ходи. Тя се разсмя и поклати глава.
Прекарахме остатъка от деня на слънчевата маса край прозореца в разговори за дома и другите момичета.
Точно в онзи момент мислите за бъдещето ме натъжаваха. Рано или късно на Избора щеше да му дойде краят и макар да знаех, че двете с Марли щяхме да си останем близки, ежедневните ни срещи щяха да ми липсват. Тя беше първата ми истинска приятелка и исках да е вечно до мен.
Докато аз се мъчех да живея за момента, Марли гледаше замечтано през прозореца. Питах се за какво ли се е умислила, но цареше такова спокойствие, че не исках да го нарушавам с въпроси.
Трета глава
Широките врати на терасата ми, както и тази към коридора бяха отворени и в стаята ми витаеше топлият ароматен въздух, нахлул откъм градините. Чакаше ме много работа и се надявах нежният полъх да поободри съзнанието ми. Той обаче единствено ме разсейваше и сякаш ме подканваше да стана от бюрото си, да тръгна нанякъде.