А аз бих ли дала своето?
— Не казвай на никого, става ли? Ако научат, че съм се изпуснал пред теб, мога да загубя работата си — предупреди ме Аспен.
— Разбира се, че няма. Вече забравих.
Аспен ми се усмихна.
— Липсва ми времето с теб, далеч от всичко това. Липсват ми някогашните ни неволи.
— Напълно те разбирам — подсмихнах се аз. — Измъкването през прозореца е къде-къде по-лесно от промъкването из двореца.
— А и беше по-добре, когато се бъхтех, за да изкарам по някое мижаво пени за теб, отколкото сега, когато нямам какво да ти дам. — Той почука с пръст по стъкленото бурканче върху нощната ми масичка, същото онова, в което бях събирала стотиците пенита от него. При срещите ни в къщичката на дървото у дома често му пеех, а той винаги ми плащаше, убеден, че съм си заслужила възнаграждение. — Дори не бях подозирал, че си запазила всички монети до деня, в който замина за двореца.
— Естествено, че ги пазех! Когато те нямаше до мен, те бяха единствената ми връзка с теб. Обичах да ги изсипвам върху леглото през пръстите си и пак да ги прибирам в бурканчето. Хубаво беше да имам нещо, докоснато от теб. — Погледите ни се срещнаха и всичко останало избледня за момент. Изпитах познатия покой на нашето си гнезденце, кътчето, което двамата с Аспен си бяхме създали още преди години. — А ти какво направи с тях?
В яростта си при сбогуването ни му бях върнала пенитата. Всичките, с изключение на едничкото, залепнало за дъното на буркана.
Той се усмихна.
— Вкъщи са и чакат.
— Какво чакат?
Очите му проблеснаха.
— Не мога да ти кажа.
Въздъхнах с усмивка.
— Хубаво тогава. Пази си тайните. Но не се заблуждавай, че нямаш какво да ми дадеш. Стига ми, че си тук, че поне двамата с теб можем да поправим нещата, макар и нищо да не е същото.
Но очевидно това не беше достатъчно за Аспен. Пресегна се към ръба на единия си ръкав и откъсна едно от позлатените копчета.
— Буквално нямам какво друго да ти дам, освен нещо, докоснато от мен, за да остана в мислите ти. И бъди сигурна, че ти също няма да напуснеш моите.
Колкото и глупаво да беше, ми идеше да се разплача. Вътрешният ми порив да направя съпоставка между Аспен и Максън беше непреодолим. Дори в онзи момент, когато идеята, че ще ми се наложи да избера само един от тях, беше много далеч от съзнанието ми, неизбежно ги преценявах един спрямо друг.
На Максън му беше много лесно да ми угажда — да възкреси заради мен някогашен празник, да ме затрупва с хубави неща, понеже целият свят беше в краката му. В същото време Аспен ми подаряваше безценни откраднати моменти и малки свързващи ни дреболийки, а имах чувството, че ме е дарил с толкова повече.
Внезапно ме сполетя мисълта, че Аспен си беше такъв открай време. Жертваше съня си заради мен, рискуваше да го спипат след вечерния час заради мен, бъхтеше се за мижави пенита заради мен. Щедростта на Аспен изглеждаше по-скромна, защото не беше разточителна като тази на Максън, но каквото даряваше, го даряваше с много повече сърце.
Преглътнах напиращите сълзи.
— Моментът е такъв, че не знам как да подходя към теб. Май не знам как да подходя към каквото и да било. Аз… не съм те забравила, нали ми вярваш? Още си тук.
Опрях длан в гърдите си, отчасти за да покажа на Аспен какво имах предвид, отчасти за да потуша странното желание, надигащо се там. Той ме разбра.
— И толкова ми стига.
Четиринайсета глава
Следващата сутрин на закуска наблюдавах тайно Максън. Питах се доколко беше запознат с факта, че хората от Юга губеха кастите си. Един-единствен път отправи поглед в моя посока, но дори тогава като че ли не гледаше мен, а нещо друго.
Всеки път, заглождеше ли ме неприятно чувство, докосвах копчето от Аспен, което бях вързала на фина панделка около едната си китка. Той щеше да е опората ми в двореца.
Към края на закуската кралят стана на крака и всички обърнахме погледи към него.
— Тъй като вече останахте толкова малко, реших да ви поканя на чай утре вечер преди осведомителния бюлетин. Все пак някоя от вас ще стане съпруга на сина ни, затова с кралицата бихме искали да ви опознаем, да научим какво ви вълнува и други подробности за вас.
Тази новина ме смути. Разговорите с кралицата бяха едно нещо, а личната среща с краля, към когото изпитвах смесени чувства — съвсем друго. Докато останалите момичета попиваха думите му с нетърпение, аз насочих вниманието си към чашата с натурален сок.