— Елиз? — обадих се тихо. Тя надзърна към мен. — Ако имаш нужда от нещо, само викни, става ли?
— Благодаря ти — усмихна ми се тя.
— За нищо.
Пак се обърна на другата страна и като че ли заспа за секунди. Уверих се, че е така, когато не се надигна при шумоленето откъм вратата на скривалището. Аз погледнах през рамо и видях как Максън носи Крис на ръце, а Силвия търчи след тях. Веднага щом прекрачи прага, стражите залостиха вратата.
— Препънах се — обясняваше Крис на менторката ни, която се суетеше край нея. — Не вярвам да съм си счупила глезена, но много ме боли.
— В задната част има аптечка. Можем поне да го превържем — каза Максън.
Силвия се втурна към аптечката, а минавайки покрай нас, нареди:
— Заспивайте! Моментално!
Аз въздъхнах и очевидно не бях единствената негодуваща. Натали прие заповедта невъзмутимо, но Селест изглеждаше крайно подразнена, което ме накара да се замисля. Ако поведението ми се доближаваше дори минимално до нейното, имаше нужда от промяна. Колкото и да не ми се щеше, легнах в леглото и се обърнах с лице към стената.
Опитах да не мисля дали Аспен се сражаваше над нас и дали прислужничките ми се бяха добрали до скривалището си достатъчно бързо. Опитах да не се безпокоя заради предстоящата седмица и заради възможността бунтовниците да бяха от Юга и да избиваха останалите горе хора, докато ние си почивахме под краката им.
Опитвах, но не успявах. И опитите ми се оказаха толкова изтощителни, че накрая сънят ме застигна върху студеното, твърдо легло.
Като се събудих, нямах представа колко е часът, но сигурно бяха минали часове, откакто бяхме влезли в скривалището. Обърнах се на другата страна към леглото на Елиз. Тя спеше непробудно. Кралят се ровеше из документите и ги прехвърляше толкова яростно в ръцете си, че изглеждаше така, сякаш им е ядосан. Кралицата беше отпуснала глава върху облегалката на стола си. Спейки, тя излъчваше още по-голяма красота.
Натали още не се беше събудила, или поне така ми се струваше. Селест обаче бодърстваше и оглеждаше стаята, подпряна на лакът в леглото си. В очите й гореше огън, какъвто обикновено пазеше само за мен. Проследих погледа й до отсрещната стена, където видях Крис и Максън.
Двамата седяха един до друг и той я беше прегърнал през раменете. Крис притискаше колене към гърдите си и, изглежда, опитваше да се стопли, макар че беше загърната в халата си. Левият й глезен беше бинтован, но точно в момента май това не я притесняваше. Двамата си приказваха тихичко с усмивки на лица.
Не исках да ги гледам, затова пак се обърнах към стената.
Когато Силвия ме потупа по рамото, за да ме събуди, Максън вече го нямаше в стаята. Крис също.
Шестнайсета глава
Още щом надникнах през прохода, който ме беше отвел до скривалището през нощта, ми стана повече от ясно, че в двореца бях проникнали Южняците. В късото коридорче, водещо до стаята ми, имаше купчина отломки, която ми се наложи да изкача, за да стигна до вратата си.
Обикновено първо разчистваха най-лошата част от неразбориите и чак тогава ни пускаха от скривалището. Този път обаче картинката ми подсказваше, че персоналът не беше успял да смогне навреме, но въпреки това бяха решили да не ни държат в подземието цял ден. И все пак ми се прииска да бяха вложили малко повечко старание. Очите ми веднага попаднаха на една от по-далечните стени, където група прислужнички се опитваха да заличат грамадно послание.
„ИДВАМЕ“
Срещнах думата на няколко места по коридора, изписана ту с кал, ту с боя; на едно място като че ли бяха използвали кръв. От гледката ме побиха тръпки, а мислите ми се впуснаха да тълкуват заплахата.
Докато стоях вцепенена, прислужничките ми дотичаха до мен.
— Госпожице, добре ли сте? — загрижи се Ан.
Внезапната им поява ме стресна.
— Ъмм, да. Нищо ми няма. — После погледът ми се върна върху думата на стената.
— Хайде, госпожице. Да ви подготвим за деня — настоя Мери.
Последвах ги покорно, леко зашеметена от видяното и твърде стъписана, за да постъпя другояче. Момичетата се заеха с работата си усърдно, както правеха винаги когато се опитваха да ме утешат с ежедневната рутина по обличането ми. И наистина в премерените движения на вещите им ръце — дори тези на Луси — имаше нещо успокояващо.