— Тичай! — изкрещя му. — Тичай!
Аспен, предан до крайност, се втурна напред, сякаш Крис тежеше колкото перце.
— Максън, не! — пищеше тя през рамото му.
Откъм отворените врати на двореца долетя силен пукот и от гърлото ми се изтръгна писък. Когато няколко от стражите бръкнаха под тъмните сака на униформите си и извадиха пистолети, осъзнах какво бях чула. Гръмна се още два пъти, а аз замръзнах на място, гледайки как хората прелитат трескаво край мен. Стражите ги изтласкваха към двете страни на двореца, за да не попаднат на пътя на пълчището от мъже, облечени в груби панталони и вълнени куртки, което се изля на двора с пълни до пръсване раници и чанти. Отекна още един гръм.
Най-сетне надвих вцепенението си, обърнах се и побягнах, без да мисля.
Тъй като бунтовниците се тълпяха откъм двореца, ми се стори най-логично да хукна в обратната посока. Така обаче се оказа, че бягах към дълбоката гора с тайфа озлобени мъже по петите ми. Въпреки това не спрях, а след като на няколко пъти се подхлъзнах с ниските си пантофки, се замислих дали да не ги събуя. В крайна сметка прецених, че хлъзгавите обувки бяха по-добър вариант от босите крака.
— Америка — викна зад мен Максън. — Не! Върни се!
Престраших се да надзърна през рамо и видях как кралят сграбчва Максън за яката на сакото му и го дърпа назад. Принцът беше вперил ужасен поглед в мен. Изтрещя поредният изстрел.
— Прекратете стрелбата! — изкрещя Максън. — Ще я уцелите! Свалете оръжията!
На фона на отчаяните му разпореждания се чуха още няколко изстрела, после се отдалечих твърде много, за да различавам думите му. Докато препусках през широкото поле, осъзнах, че можех да разчитам само на себе си в това премеждие. Максън не успя да се изтръгне от ръцете на баща си, а Аспен изпълняваше дълга си към кралското семейство. Ако изобщо някой страж идваше за мен, щеше да е зад бунтовническата потеря. Само аз можех да спася живота си, затова продължих да бягам.
Страхът ме зареждаше с енергия и не беше за вярване с каква ловкост заобикалях храсталаците, след като се озовах в гората. Земята беше твърда, пресъхнала от месеците без капка дъжд. Смътно усещах как ниските клони дращят краката ми, но не забавих крачка да ги оглеждам.
Потях се обилно и роклята полепваше по гърдите ми, докато препусках. В притъмнялата гора се спускаше хлад, но аз горях от топлина. В предишния си живот понякога тичах за развлечение или пък когато играехме с Джерад, или просто за да изпитам приятната болка от физическото натоварване. През изминалите месеци в двореца не се движех особено, но пък за пръв път похапвах питателна храна, резултатът от което беше осезаем. Белите ми дробове горяха, а краката ми пулсираха от умора. Въпреки това не спрях.
След като навлязох достатъчно надълбоко в гората, погледнах през рамо, за да проверя на какво разстояние ме следваха бунтовниците. Не ги чувах, понеже кръвта бучеше в ушите ми, а като надникнах, не успях и да ги видя. Реших, че моментът беше подходящ да си намеря скришно място, преди да са мярнали ярката ми рокля в смрачената гора.
Не спрях, докато не намерих дърво, чийто дънер ми изглеждаше достатъчно широк, за да ме скрие. След като се шмугнах зад него, забелязах нисък клон, по който лесно можех да се покатеря. Свалих обувките си и ги метнах в храсталака с надеждата да не доведат бунтовниците право при мен. Покатерих се на дървото, без да достигам опасна височина, и облегнах гръб на ствола му, свивайки се на топка.
Направих всичко възможно да укротя дишането си, за да не се издам. В първия момент наоколо цареше тишина. Реших, че съм им се изплъзнала, но за по-сигурно не помръднах от мястото си. След няколко секунди дочух силно шумолене.
— Трябваше да дойдем през нощта — изпуфтя някой. Гласът беше женски. Прилепих се до дървото, молейки се клонът под краката ми да не изпращи.
— През нощта нямаше да са отвън — отвърна един от мъжете.
Продължаваха да тичат, или поне се опитваха — звучаха доста изтощени.
— Прехвърли ми малко багаж — предложи мъжкият глас. Доста бяха скъсили разстоянието помежду ни.
— Мога да се справя и сама.
Затаих дъх, докато ги гледах как минават точно под дървото ми. Тъкмо започвах да си мисля, че ми се е разминало, когато торбата на момичето се разпра и цял куп книги се строполиха на земята. Каква работа имаше с толкова много книги?
— По дяволите — изруга тя и падна на колене. Носеше дънково яке, обсипано с бродерии на едно и също цвете. Сигурно увираше в него.