— А ти някога спиш ли? — попитах го аз.
— Да. Просто сега съм на нокти.
— Риск на професията, предполагам? — Понадигнах се в леглото.
По лицето му пробягна тънка усмивка.
— Нещо такова.
Помежду ни се спусна дълго мълчание, което никой от двама ни не знаеше как да наруши.
— Докато си седях в гората днес, ми хрумна нещо — подхвърлих небрежно аз.
Той се поусмихна, като чу колко леко приемах случилото се.
— Така ли?
— Свързано е с теб.
Той се приближи към мен и кафявите му очи се впиха в моите.
— Да чуем.
— Ами — подхванах аз, — просто се сетих за състоянието ти снощи, когато Елиз и Крис още не се бяха появили в скривалището, колко разтревожен беше. А и днес те видях как опита да тръгнеш след мен, когато побягнах от бунтовниците.
— Опитах. Много съжалявам. — Той поклати глава, засрамен, че не беше успял да ме последва.
— Не ти се сърдя — уверих го аз. — Точно там е въпросът. Докато стоях сама в гората, си мислех колко ли се тревожиш за мен, както и за останалите момичета. Не бих казала, че знам какво изпитваш към всяка една от нас, но определено знам, че в момента двамата с теб не сме в особено добри отношения.
— И в по-добри сме били — пошегува се той.
— И въпреки всичко тръгна след мен. Повери Крис на един от стражите, понеже не можеше да бяга. Мъчиш се да предпазиш всички ни. Защо ти е тогава да нараняваш някоя от нас?
Той остана безмълвен, очевидно умувайки какво се опитвах да му кажа.
— Вече разбирам. Щом правиш всичко възможно да ни защитиш, няма начин наказанието на Марли да е било по твое нареждане. Убедена съм, че щеше да го спреш, ако можеше.
Максън въздъхна.
— Непременно.
— Знам.
Пресегна се плахо през леглото и взе ръката ми. Аз не се дръпнах.
— Спомняш ли си, че исках да ти покажа нещо?
— Да.
— Не го забравяй, става ли? Скоро ще видиш за какво говоря. Властта изисква много неща и не всичките са приятни. Но понякога… понякога можеш да постигнеш и велики неща.
Не разбирах какво имаше предвид, но въпреки това кимнах.
— Но май това ще трябва да почака, докато приключиш с проекта си. Малко изоставате от графика.
— Ох! — Изтръгнах ръката си от тази на Максън, за да покрия очите си с нея. Напълно бях забравила за приема. Пак го погледнах. — Ще ни принудят да го организираме въпреки всичко случило се? Преживяхме две бунтовнически нападения и пропилях по-голямата част от деня си в лутане из гората. Ще оплескаме нещата.
Лицето на Максън излъчваше състрадание.
— Ще трябва да се справите.
Ръката ми тупна тежко върху възглавницата.
— Чака ни същинско бедствие.
Той се изкиска.
— Не се безпокой. Дори да не се представиш на ниво, не съм способен да те изритам от двореца.
Последното му изречение привлече вниманието ми. Веднага се надигнах в леглото.
— Да не би да казваш, че ако другите се представят по-зле, една от тях ще изхвърчи?
Максън се поколеба как да отговори на питането ми.
— Максън?
— Очакват от мен да направя елиминация до две седмици — въздъхна той. — Това задание трябва да изиграе голяма роля в избора ми. Мисията на двете ви с Крис е по-тежка. Нови взаимоотношения, по-малък екип — освен това, колкото и веселяшка нация да са, италианците са доста обидчиви. Добави и факта, че почти не ви остана време за работа…
Питах се дали си пролича как кръвта се изцежда до последна капка от лицето ми.
— Не ми е позволено да ви помагам, но ако имате нужда от нещо, моля ви, кажете. Не мога да си помисля, че ще отпратя точно някоя от вас двете.
При първото ни скарване, онази глупава препирня заради Селест, имах чувството, че нещо в представата ми за Максън се беше счупило. Имах същото чувство и когато Марли ни напусна така неочаквано. Всеки път бях сигурна, че нещо заприщваше пътя ми към него, че сърцето ми се пропукваше. Само че бях грешала.
Онзи ден в болничното легло Максън Шрийв за пръв път разби сърцето ми. И болката беше невъобразима. До онзи момент можех да се самоубеждавам, че просто си втълпявах за близостта между двама им с Крис, но сега вече знаех истината.
Максън я харесваше. Може би толкова, колкото харесваше и мен самата.
Кимнах в знак на благодарност за предложението му, неспособна да отроня и дума.