— Благодаря ти. Първоначално не вярвах да успеем: доста беди ни се струпаха.
— Знам. Поради която причина резултатът е още по-впечатляващ. Ще каже човек, че сте се трудили седмици наред. — Тя плъзна поглед из залата, любувайки се на ярката украса.
Аз сложих ръка на рамото и.
— Знаеш ли, Елиз, вчера ясно си пролича, че ти си вложила най-много старание от цялата ви група. Убедена съм, че Силвия ще го спомене пред Максън.
— Мислиш ли?
— Разбира се. И мога да ти обещая, че ако това се окаже някакво състезание и вашият отбор загуби, сама ще кажа на Максън колко добре си се справила.
Тя присви и бездруго дръпнатите си очи.
— Сериозно ли би го направила?
— Разбира се. Защо не? — уверих я с усмивка.
Елиз поклати глава.
— Наистина ти се възхищавам. Честно. Но трябва да разбереш, че сме съпернички, Америка. — Усмивката ми повехна. — Аз лично не бих излъгала, за да те злепоставя, но и не бих те похвалила пред Максън. Просто не мога.
— Никой не е казал, че трябва да се държим така една към друга — отбелязах тихо аз.
Тя поклати глава.
— Но трябва. Не се борим за някаква си награда. Борим се за съпруг, за короната, за бъдещето си. А навярно ти си момичето с най-голям залог в играта.
Вцепених се на място, напълно озадачена от думите и. Имах я за приятелка. Всички момичета, с изключение на Селест, бяха спечелили доверието ми. Само аз ли не проумявах колко свирепо се бореха за победата?
— Не се опитвам да кажа, че си ми неприятна — продължи тя. — Напротив, много си ми симпатична. Но не мога да ти стискам палци.
Аз кимнах, мъчейки се да осмисля думите и. Съвсем очевидно беше, че не се вживявах в съревнованието като нея. Поредната причина да се усъмня в способността си да нося короната.
Елиз надникна през рамото ми и се усмихна. Като се обърнах, видях, че италианската принцеса вървеше към нас.
— Простете. Мога ли да поговоря с домакинята, ако обичате? — попита с очарователния си акцент.
Елиз й направи реверанс и тръгна към танцовата площадка. Аз опитах да се отърся от неприятния разговор и да съсредоточа вниманието си върху гостенката, която трябваше да впечатля.
— Принцеса Николета, съжалявам, че не успях да ви обърна повече внимание днес — казах, докато й се покланях.
— О, не се притеснявайте! Много ви е натоварено. Братовчедките ми са луди по вас!
— Изключително забавни са — засмях се аз.
Николета ме придърпа в единия ъгъл на залата.
— Колебаехме се дали да градим връзки с Илеа. Нашият народ е доста по-… освободен от вашия.
— Виждам.
— Не, не — продължи със сериозен тон принцесата. — Имам предвид по отношение на личните свободи. Нашите поданици са по-облагодетелствани от вас. Нацията ви все още е разделена на касти, ако не се лъжа?
Внезапно проумях, че диалогът ни не беше просто приятелска размяна на думи, и кимнах сериозно.
— Естествено, ние следим положението ви. Свидетели сме на случващото се. Всичките размирици, бунтовническите нападения. Струва ми се, че хората не живеят щастливо, права ли съм?
Не бях сигурна как да й отговоря.
— Ваше Величество, не знам дали сте избрали подходящия човек за подобен разговор. Аз нямам никакво влияние тук.
Николета взе ръцете ми.
— Но би могла да имаш.
По гръбнака ми пробягаха тръпки. Правилно ли я разбирах?
— Видяхме какво се случи с онова момиче. Блондинката? — прошепна тя.
— Марли — кимнах аз. — Тя беше най-добрата ми приятелка.
Принцесата се усмихна.
— Видяхме и вас. Видеоматериалът беше оскъден, но видяхме как се спуснахте. Видяхме как се опълчихте.
Погледът в очите й беше същият като онзи, който кралица Амбърли ми бе отправила сутринта. В него се четеше явна гордост.
— Имаме голямо желание да изградим близки взаимоотношения с мощна нация като вашата, но само ако тази нация е способна да се промени. Неофициално ви казвам, че ако има с какво да ви помогнем за придобиването на короната, сме на ваше разположение. Имате абсолютната ни подкрепа.
Тя пъхна парче хартия в ръката ми и се отдалечи. Като ми обърна гръб, извика нещо на италиански и цялата зала избухна в радостни възгласи. Нямах джобове, затова бързешком скътах бележката в сутиена си, молейки се никой да не забележи.
Нашият прием продължи доста по-дълго от първия, вероятно защото гостите ни се забавляваха твърде много, за да си тръгнат. Но колкото и време да траеше, имах чувството, че свърши за броени мигове.