Когато поовладях емоциите си, Максън привлече вниманието ми.
— Имате десет минути. Ще чакам отвън. Марли, можеш да си тръгнеш по същия път.
Тя му обеща, че така ще направи, и Максън ни остави насаме.
— Не разбирам — промълвих аз. — Нали уж те изпратиха на юг? Нали те понижиха в Осмица? Къде е Картър?
Тя отвърна на недоумението ми с усмивка.
— Не сме напускали двореца. Току-що започнах работа в кухнята; Картър все още се възстановява, но като че ли скоро ще го вземат в конюшнята.
— Възстановява се? — Толкова много въпроси препускаха из главата ми, че не знам защо точно този изскочи от устата ми.
— Да, вече ходи и може да стои в седнало и изправено положение, но още му е трудно да върши по-тежка работа. Ще помага в кухнята, докато оздравее напълно. Но ще се оправи. А виж ме мен — каза Марли, протягайки двете си ръце. — Грижат се много добре за нас. Белезите са грозна гледка, но поне вече не ме болят.
Докоснах плахо подутите резки по дланите и, сигурна, че още я мъчеха. Но като видях, че дори не трепна, сложих ръка в нейните. Чувството беше странно и същевременно напълно естествено. Марли стоеше до мен. И държеше ръцете ми.
— Значи, Максън те е крил в двореца през цялото това време?
Тя кимна.
— Опасяваше се, че след публичното наказание ще пострадаме, ако ни остави на произвола на съдбата, затова ни задържа тук. На наше място изпрати на юг брат и сестра, които имали семейство в Панама. Сега се подвизаваме под нови имена, а Картър пуска брада, така че никой да не ни разпознае. Само шепа хора знаят, че още сме в двореца: няколко от готвачите, с които работя, една медицинска сестра и Максън. Май дори стражите не подозират нищо, което е добре, защото са длъжни да докладват пред краля, а такава новина няма да му хареса.
Тя поклати глава и побърза да продължи с разказа си.
— Жилището ни е скромно; има място само за леглото ни и един скрин. Но поне е чистичко. Опитвам се да ушия нова покривка за легло, но още не съм…
— Чакай малко. Вашето легло? Тоест спите в едно легло?
Тя се усмихна.
— Оженихме се преди два дена. Още на сутринта след бичуването казах на Максън, че обичам Картър и че искам да се омъжа за него. Извиних му се, задето го наранявах така. Естествено, той не го преживя тежко. Преди два дена ме намери с новината, че в двореца щяло да се състои някакво грандиозно събитие, и ако сме искали да се венчаем, тогава бил моментът.
Аз се замислих. Преди два дена ни бяха гостували германките. Целият дворцов персонал бе ангажиран или с обслужването им, или с подготовка за дамите от Италия.
— На сватбата Максън ме предаде на младоженеца. Жалкото е, че не знам дали някога ще видя родителите си отново. Колкото по-голямо е разстоянието помежду ни, толкова по-добре.
Личеше си, че страдаше, но разбирах защо го прави. Ако бях на нейно място и ненадейно ме бяха понижили в Осмица, щях да постъпя благородно като нея, изчезвайки от живота на семейството ми. С времето хората щяха да забравят за случилото се и в края на краищата родителите ми щяха да се съвземат.
За да прогони неприятните мисли, Марли разпери лявата си ръка и аз за пръв път забелязах фината халка на пръста й. Представляваше най-обикновен канап, вързан на възел, но посланието му беше ясно: Принадлежа някому.
— Май в най-скоро време ще го накарам да ми даде нов пръстен; този вече се износи. А като се има предвид, че ще работи в конюшнята, сигурно аз ще трябва да му правя нов всеки божи ден. — Тя сви ведро рамене. — Не че имам нещо против.
Мислите ми бяха прескочили към друг въпрос, който ми беше малко неудобно да задам, но пък знаех, че никога не бих подхванала подобна тема с майка ми или Кена.
— А вече стигнахте ли досещаш се?
Отне й известно време да ме разбере, но после се засмя.
— О! Да, стигнахме и до там.
Двете се изкискахме.
— И, как беше?
— Откровено казано, малко е неприятно в началото. Вторият път беше по-добре.
— О! — Не знаех как другояче да отвърна.
— Аха.
Поумълчахме се за момент.
— Чувствах се много самотна без теб. Толкова ми липсваш. — Заиграх се с малкото късче канап на пръста и.
— И ти на мен. Може би, като станеш принцеса, ще мога да се промъквам тук колкото си искам.
Аз изсумтях.
— Не съм сигурна, че ще се случи.