— Много ми липсваше.
— И ти на мен. Бях толкова заета с организирането на приема, че нямах време да си поема дъх.
— Радвам се, че мина. Лесно ли ме намери? — попита ме Аспен закачливо.
Аз се подсмихнах.
— Да си призная, Аспен, впечатлена съм от вещината ти. — Планът му беше почти комично простичък. Тъй като кралицата отговаряше за двореца, дисциплината не беше толкова затегната. Вероятно горката си имаше други грижи. Предоставила ни беше две възможности за вечеря: по стаите или в трапезарията на долния етаж. Прислужничките ми ме подготвиха за втория вариант, но вместо да се отправя към трапезарията, прекосих коридора и влязох в стаята, която някога бе обитавала Бариел. Стори ми се като детска игра.
Той се усмихна на похвалата ми и ме сложи да седна върху няколко струпани в задния ъгъл на стаята възглавници.
— Удобно ли ти е?
Аз кимнах, очаквайки да седне до мен, но вместо това той прибута един голям диван, за да не се вижда кътчето ни откъм вратата, а после издърпа масата като нисък покрив над главата ми. Най-накрая взе ухаещия на храна вързоп от плота и се настани до мен.
— Почти като вкъщи, а? — Промъкна се зад мен, така че да застана между краката му. Позата ни беше толкова позната, а пространството — толкова тясно, че наистина се почувствах като в старата ни къщичка на дървото. Сякаш беше взел частица от онова, което смятах за безвъзвратно загубено, и грижовно го беше сложил в ръцете ми.
— Дори по-хубаво — въздъхнах аз, отпускайки се в обятията му. След малко усетих как прокарва пръсти през косата ми и ме побиха приятни тръпки.
Постояхме така, без да говорим, а аз затворих очи, съсредоточавайки се върху дишането на Аспен. Неотдавна бях сторила същото и в обятията на Максън. Но сега беше различно. Сигурна бях, че ако ми се наложеше, можех да позная диханието на Аспен сред това на стотици хора. Толкова добре го познавах. Очевидно и той ме познаваше добре. Това малко късче покой беше точно нещото, по което копнеех, а Аспен го превърна в реалност.
— За какво мислиш, Мер?
— За какво ли не — въздъхнах аз. — За дома, за теб, за Максън, за Избора, за всичко.
— И какво мислиш за всичко това?
— Главно колко много ме обърква. В единия момент си въобразявам, че разбирам какво ми се случва, а в следващия настъпва някакъв обрат и чувствата ми се променят.
Аспен помълча за момент, а после попита с измъчен глас:
— Често ли се менят чувствата ти към мен?
— Не! — отвърнах, притискайки се по-близо до тялото му. — Честно казано, ти си единственото непроменливо нещо. Знам, че дори всичко да се обърне с главата надолу, ти ще продължаваш да си на същото това място. Целият този хаос изтласква любовта ми към теб на заден план, но никога не съм се съмнявала, че съществува. Разбираш ли ме?
— Да. Съзнавам, че присъствието ми допълнително усложнява всичко. И все пак се радвам да чуя, че не съм отпаднал от състезанието.
Аспен ме обгърна с ръце, сякаш можеше да ме задържи в тайното ни кътче завинаги.
— Не съм забравила какво има помежду ни — уверих го.
— Понякога имам чувството, че с Максън участваме в наша собствена версия на Избора. Само двамата сме, а накрая единият ще те спечели; и не мога да преценя на кого му е по-трудно. Максън не подозира, че си има съперник, затова и не е устремен към победа като мен самия. От друга страна, на мен пък ми се налага да се крия, така че не мога да ти дам всичко, което той може. Борбата ни не е справедлива нито за него, нито за мен.
— Не бива да разсъждаваш така.
— Не знам как другояче да разсъждавам, Мер.
Аз въздъхнах.
— Да сменим темата.
— Добре. И бездруго не ми е приятно да говоря за него. Разкажи ми за другите неща, които те объркват. Какво се случва?
— Харесва ли ти да си войник? — попитах го аз, обръщайки глава към него.
Той кимна въодушевено, докато отваряше вързопа с храна.
— Безкрайно много, Мер. Предполагах, че работата ще ми е омразна, но се оказа чудесна. — Той пъхна парче хляб в устата си и продължи да говори: — Естествено, най-очевидната причина е, че постоянно съм сит. Държат да сме едри, затова направо ни тъпчат с храна. Е, бият ни и инжекции — добави той, подсещайки се, — но това не ме притеснява. Пък и ми плащат. Подсигуряват ми всичко, от което се нуждая, а после ми дават и пари.
Той поспря за момент, заигравайки се с парче портокал.