Тя удари юмруците си един в друг.
— Той ги убива толкова бавно, че те дори не го осъзнават. Хирам бе прав, а никой не му повярва!
Майстор Феронос внимателно затвори съда и го постави на пода. Изглеждаше леко разочарован. Джаслин излезе от колибата и изпълни дробовете си със свеж въздух.
— Ваше Височество!
— Ездач Джостан! — погледна го изненадана тя. — Трябваше да си в гнездото, за да подсигуриш, че Тихия получава подобаващите му се грижи.
— Ваше Височество, наблизо има още дракони. Сред тях е и Бялата.
— Какво? — премигна Джаслин. — Тук? Сред алхимиците?
— Не. Но два дракона са били видени в селото няколко часа преди да дойдем. Това са черен боен дракон и бял ловен. Това е нашият дракон. Няма други бели.
— И кой ти каза това, Ездач Джостан? — изсумтя тя. — Някой впиянчен селяндур? Или местният идиот?
— Един капитан от Елмазената стража, Ваше Височество. Цял легион от тях пази алхимиците.
— Никога не съм и чувала за подобно нещо. Не видях никакви стражи, докато летях на път за тук.
— Те бивакуват в гората, скрити от дърветата.
— Няма значение — поклати глава Джаслин, — трябва да се върнем в двореца незабавно. Върни се в гнездото и подготви драконите ни. Кралица Шезира е на път да се съюзи с принц Джехал. Трябва да се върнем преди Говорителя да е обявен. Трябва да напуснем веднага!
Джостан изглеждаше нещастен.
— Ваше Височество, докато драконите се нахранят, слънцето ще е залязло. Моля Ви, нека не бивакуваме в дивата пустош посред нощ, не и когато има други дракони. Не знаем дали те са приятели или врагове, защо са дошли. Ако Бялата е сред тях… останете тук, Ваше Височество, останете в безопасност. Ще излетим призори и пак ще се върнем на време.
— Ездач Джостан е прав — каза Семиан зад нея. — Ще летим с Вас и ще умрем за Вас, ако заповядате. Но да тръгнем толкова бързо е глупаво.
Джаслин изръмжа и сви юмруци, но знаеше, че те са прави. Върна се в колибата и взе съда с отровата. Отровата на Усойницата.
— Хубаво. Тогава тръгваме призори и нито минута по-късно!
Тя профуча с наметалото си и се отдалечи с бърз ход, макар да не знаеше накъде отива.
Настрия трябваше да дойде с тях. Имаше твърде много загадки. Трябваше да тръгнат веднага. Трябваше да е с майка си.
Но какво печелеше Джехал от това да я трови в продължение на десет години? Какъв бе смисълът от такова нещо?
И какво търсеше Бялата тук?
53
Зората се пуква
Стъклената зала се изпълни със звука от хор. Хирам и кралица Зафир бяха застанали от двете страни на олтара. Носеха скъпи драконови маски, по които личаха скъпоценни камъни и дълги роби от златен и сребърен плат, които се влачеха по пода. Трябваше да стоят неподвижни като статуи, докато слънцето изгрее и първите лъчи на зората минат през прозорците.
Шезира ги наблюдаваше внимателно. Бе минала през същия ритуал, когато се бе омъжила за Антрос. Бе стояла неподвижна почти час и това бе най-тежкото изживяване в живота ѝ, ако не броеше раждането на дъщерите си. Антрос от своя страна бе помръдвал постоянно. Сега Зафир наистина изглеждаше като издялана от камък. Хирам обаче леко трепереше.
Жреците започнаха да пеят малко по-силно. Слънцето почти бе стигнало прозореца. Шезира погледна зад рамото си. Джехал стоеше някъде назад, заедно с крал Тиан. Тиан бе започнал да стене и се чуваше въпреки пеенето на жреците. Може би се опитваше да каже нещо, но от години никой не можеше да го разбере.
Бе направила усилие да иде при крал Тиан и да прекара известно време с него. Той сякаш я разпозна. Не можеше да говори и се движеше едва-едва, като тогава трепереше толкова силно, че събаряше всичко наоколо. Но не можеше да се отърве от спомена, когато бе срещнала погледа му. Стори ѝ се, че той е още някъде там, съвсем сам и полудял от отчаяние. След тази среща вече не можеше да се ядосва на Хирам. Дори бе предложила на Джехал да даде някои от отварите си на Хирам, да се сдобрят. Но принцът само поклати глава.
— Никога — бе прошепнал той. Правеше всичко възможно да установи как кралица Зафир го бе ограбила. Всичко бе по нейна вина. Нейната злоба бе безгранична. Бе истинска драконова кралица.
Шезира я погледна. Не можа да се отърси от впечатлението, че Зафир е много млада, прекалено млада, за да бъде Говорител.
Най-накрая първите лъчи на зората обляха олтара. Жреците спряха пеенето си и приближиха Хирам и Зафир, протягайки ръце първо към небето, после към земята и сетне отново към небето. Шезира се съмняваше, че някой освен жреците разбира този символизъм. Вече на никой не му пукаше за тях.