Един човек обаче не гледаше драконите. Сред групата вестоносци едно от момчетата не скачаше и не викаше. То наблюдаваше Зафир, а и него.
Джехал се усмихна. Не бе сигурен за кой шпионира момчето, за Шезира или за Хирам. Може би и за двамата, но в крайна сметка това нямаше значение.
Драконите приближиха.
Те се бяха спуснали преди около час от Диамантената каскада. Десет огромни дървени рамки, всяка една от тях с височина и широчина от трийсет метра, бяха разположени по полята на Гладната планина и около езерото. Всяка една от тях бе предназначена за Кралете и Кралиците на Кралствата, а последната бе за Говорителката и нейните гости. Джехал трябваше да е насред полята, на рамката на крал Тиан, но вместо това се бе наместил тук. Бе положил известно усилие да остане незабелязан, но момчето го бе последвало.
Всички около него викаха. Той погледна над водата, за да прецени дали остават още дракони, но нямаше. Смисълът на състезанието бе да се прелети през всяка от рамките. От земята те изглеждаха огромни, но на гърба на засилил се дракон бяха доста малки и понякога ставаха инциденти.
Понякога губеха дракон, но по-често Ездач. Да паднат четирима обаче… Джехал се замисли. Той бе участвал в тези състезания и знаеше как Ездачите се борят за позиция. Борбата над полята ще да е била изключително добра и за миг той съжали, че не е останал на мястото си, за да я види.
После се съвзе. Драконите, които се бореха за първото място, приближаваха към последната платформа. Щяха да стигнат финала след по-малко от минута. Бе време да си ходи. Той се измъкна докато всички наблюдаваха финала. Почти никой не го забеляза.
Почти никой. Докато се отдалечаваше от дърветата Джехал чу как ревът на тълпата достига до кресчендо, а после и трясъкът на платформата, когато един от драконите се удари в нея. Усети раздразнение. Години наред щяха да говорят за това състезание, а той го бе пропуснал.
Погледна към дърветата. Когато го стори, две фигури започнаха да се надигат от храстите. Джехал бързо им махна с ръка да останат скрити.
— Още една минутка — прошепна той, докато минаваше покрай тях. — Облечен е като вестоносец.
Той се спря за миг и вдигна бялата коприна пред очите си. Зафир вече бе на път, следвана от двама Ездачи. Правеше всичко възможно, за да остане скрита. Той махна коприната от очите си и приклекна сред царска папрат и къпинаци.
— Взе го, нали? — попита той. Един от мъжете му подаде голяма торба. Той се зачуди дали не трябва да им напомни колко опасен е товарът им, но вече чуваше как Зафир идва по горската пътека. Тя мина на около метър от мястото, в което се криеше Джехал. Той задържа дъха си и зачака.
И продължи да чака.
Бе на ръба отново да вземе коприната, когато пратеникът внезапно се появи, пълзейки надолу по пътеката. Джехал се напрегна, готов да скочи.
Момчето вероятно имаше шесто чувство. Когато Джехал и хората му изскочиха, то вече се въртеше, а в ръката му се бе появил нож. Той замахна към един от хората на Джехал, който изпъшка и отстъпи. Тогава обаче Джехал нахлузи торбата върху главата на момчето.
— Това е жена!
— Знам. Съборете я! — изсъска заповедно Джехал. Тя бе бърза и смъртоносна, но не можеше да се мери с трима здрави мъже.
— Вържете я и вземете проклетия ѝ нож!
Четиримата се бореха за няколко мига в мрачна тишина, след което Джехал удари там, където трябваше да е лицето на жената. Битката свърши.
Заедно нахлузиха втора торба около кръста ѝ, притискайки ръцете до тялото ѝ.
— По дяволите! — Раненият мъж гледаше към себе си и към ръцете си. Ризата му бе подгизнала от кръв. Той остана изправен за още един миг и след това падна на земята. Тялото му изчезна в папратта.
— Остани тук и се погрижи за него — изръмжа Джехал.
— Той е мъртъв, Ваше Височество.
— Неприятно, наистина, но си остава Ездач от Устата на яростта. Няма как да оставим тялото му тук, нали така? Погрижи се за трупа и тогава се върни при мен.
Той претърси тялото на жената за още ножове, след което стегна ръцете ѝ така, че да не са заплаха за него, и върза въже около врата ѝ. После я завлачи между дърветата. Щом изглеждаше, че тя идва на себе си, той дръпваше въжето и я поваляше.
„Не ми трябваш красива“, помисли си Джехал. „Не, че някога си била. Просто трябва да си жива и способна да бягаш. Нищо повече.“
Бе разгледал гората предишния ден, за да прецени колко надалеч трябва да иде. Имаше изоставена ковачница недалеч от мястото, в което надпреварата на драконите завърши. С изба. Бе му се сторила перфектна и близка до мястото, в което бе устроил засадата.